Мэтью Кляйн - Лов на балами

Поклащам глава и се отдалечавам. Трябва да се изпикая. Синът ми не разбира мъжката биология. С нетърпение очаквам кога ще остарее като мен и простатата му ще стане с размерите на костилка авокадо и ще го кара да се събужда сутрин с препълнен до пръсване мехур.

Тръгвам към дневната. Телефонът звъни. Отивам в кухнята, вдигам слушалката.

— Ало?

— Господин Ларго?

Познавам гласа. Руски. Културен. Слабоват. Гласът на Професора.

— Да.

— Знаете ли кой се обажда?

— Разбира се.

— Знаете ли какъв ден е утре?

— Петък?

— Да — казва Сустевич. — И също три дни, преди да върнете дълга си. Спомняте ли си колко ми дължите?

— Да видим — отвръщам аз. Замълчавам, сякаш пресмятам нещо. — Хмм. Добре, че съм си го записал на гърба на касовата бележка от супера. Тук някъде трябва да е. Момент така…

— Дванайсет милиона долара.

— Добре — казвам аз. — Ще се доверя на думата ви.

— Ще можете ли да се издължите?

— Дадох ви думата си.

— Да, оценявам това — казва Сустевич. — Но трябва да разберете, че в моята работа понякога думата не означава нищо.

— Разбирам. Но не се притеснявайте. Ще имам парите.

— Надявам се. За ваше добро е, а също и за доброто на сина ви.

— Знаете ли какво. Май размислям за сина си. Можете да го получите. Трябва ли ви момче? Някой, който да ви прави компания в онова ваше голямо старо имение? Колко тоалетни имате?

— Господин Ларго? Излизали ли сте навън? Да сте проверявали кофите за боклук?

Усещам как помещението се изпълва със студ.

— Да ги проверявам… за какво ?

— Вътре има послание. Предупреждение. Да изчакам ли, докато погледнете?

Не отговарям. Пускам слушалката на пода, тя се удря в килима и започва да се върти като новородено, увиснало гротескно на пъпната си връв.

Излизам на бегом навън и изтичвам покрай розовите храсти до тротоара. Пенисът ми се вее в боксерките ми. Минавам покрай една съседка, разхождаща декоративния си пудел — възрастна жена, която най-редовно съм поздравявал — и тя се извръща ужасена от мен. Поглеждам надолу — цепката на бельото ми е разтворена и посивяващите ми косми стърчат като причудлива прическа на стилист. Закопчавам се и продължавам напред.

Трите кофи за боклук са до ъгъла. От старите са — дебела гофрирана ламарина, издържаща дванайсет години блъскане, ритане и тряскане.

Заемам се с първата. Капакът създава вакуум и стените на кофата хлътват навътре. Накрая успявам да се преборя и вдигам капака. Вътре виждам бял чувал. Усещам миризмата на риба. Пускам капака на земята. Чува се силно дрънчене на метал върху камък.

Вдигам втория капак. Вътре има черен найлонов чувал и мазна кутия от пица, сгъната на диагонал, за да се побере вътре.

Изблъсквам втората кофа, обръщам се към третата. Капакът е плътно затворен. Дърпам. Отново вакуум. Накрая капакът поддава изненадващо бързо и се налага да направя крачка назад, за да запазя равновесие.

Кофата е пълна с бели найлонови чували. Най-отгоре виждам оставеното ми от Сустевич предупреждение. Нужни са ми няколко мига, докато проумея какво е. После го разпознавам — дълга червена плитка, завършваща с парче окървавена кожа.

Дългата червена опашка на Питър Рум.

Дявол да го вземе. Казах му да се разкара от града. А той продължил да се мотае тук, без да обръща внимание на предупрежденията ми. Всичко му приличаше на игра — преструването, че предсказва цените на борсата, че е уплашен от фалшивите агенти на ФБР, че си събира нещата в офиса и напуска…

Наслаждаваше се на драмата. На ролята. Не разбираше нещо основно — в Големия удар някои хора не играят роли.

Тичам обратно в апартамента и отивам при телефона. В същото време Тоби излиза от банята.

— Добре, приключих — започва той, но вижда пребледнялото ми лице и нещото в ръката ми с дългата червена коса. Заковава се на място, прави крачка назад. — Какво, по дяволите…

Игнорирам го, навеждам се, вдигам слушалката.

— Мръсник — почти викам.

— Та аз ви правя услуга — отвръща Сустевич. — Никакви отказали се играчи.

— Той не беше случаен. А част от номера.

— Е, откъде бих могъл аз да знам за това? — Тонът на руснака е леко развеселен, сякаш без да иска е уговорил две официални срещи на различни места. — Изнесе се от офиса ви, нали така?

— Къде е сега?

— О, отдавна го няма. Не искаме блюстителите на закона да открият тялото му. Не и преди да ми се издължите.

— Защо го направихте?

— Приемете го като предупреждение, господин Лapго. Вече разбирате, че това не е игра.