Мэтью Кляйн - Лов на балами

Тя ме повежда към дивана. Сядам.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря.

Тя сяда до мен.

— Трябва да поговорим.

— Нали дойдох. Казвай.

— Разстроена съм.

Чака ме да кажа нещо. Накрая се осмелявам.

— Разстроена?

— Нямаш ми доверие.

Обвинението й ме хваща неподготвен. Очаквах топла интимност, може би дори малко да поомачкаме дивана. А сега разбирам, че съм извикан за сблъсък.

— Разбира се, че ти имам доверие.

Тя се нахвърля върху мен. Явно се е подготвяла предварително, правила е репетиции. Прилича на обвинителната реч на прокурор.

— Ти дойде при мен, Кип. Ти се нуждаеше от помощта ми. Съгласих се. Ти ме помоли да зарежа собствената си работа за няколко месеца. Зарязах я. Помоли ме да спя с Ед Нейпиър. Спах с Ед Нейпиър. — Тя се пресяга и докосва ръката ми. — Направих всичко, за което ме помоли.

— Така е.

— Тогава защо имам чувството, че съм все на три стъпки зад теб? Защо не ми казваше какъв е номерът?

— Казах ти…

— Знаеше, че Ед Нейпиър ще открие кой си всъщност. Искаше да го разбере. Но не ми каза, че това е част от плана. Агентите от ФБР — защо не ми каза за тях? И Питър с неговото паникьосване и изчезване? Това също е част от номера, нали?

— Какво значение има?

Как щеше да се чувстваш, ако ти нямах доверие?

— Наранен. Но щях да те разбера.

— Как свършва ударът, Кип?

— Казах ти…

— Знам — прекъсва ме тя. — Не можеш да ми кажеш. За мое собствено добро.

— Именно.

— Знаеш ли какво си мисля? Че никога не си ми имал доверие. Още от самото начало.

— Това не е вярно.

Само че тя е права. Нямах й доверие от онази вечер преди два месеца, когато ми се обади по телефона. Беше прекалено удобно: да се обади ей така, ни в клин, ни в ръкав, след като не сме разговаряли от години. И то точно в момента, когато замислях плана си. Подобни неща просто не се случват. Не и в моя свят.

— Кажи ми как свършва, Кип. След утрешния ден ще се качиш в самолета и ще отлетиш някъде далеч. Кой ще дойде с теб?

— Който иска.

— Аз може ли да дойда?

— Много бих се радвал — отвръщам и това е самата истина. Бих се радвал да се оженя за теб, Джесика Смит. Бих се радвал да се кача в самолета с теб, да седя до теб, да отпътуваме някъде надалеч и да започнем заедно един нов живот.

Само да можех да съм сигурен, че не си човекът, който ще ме предаде.

— Разкажи ми тогава. Бъди честен с мен. Кажи ми как приключва всичко. Покажи, че ми имаш доверие. Започни още сега. За да нямаме повече тайни.

— Винаги ще имаме тайни.

Тя се усмихва. За миг лицето й се променя; очите й стават изцъклени, като от стъкло. Гледа през мен към някакво бъдеще, в което аз нямам роля. После казва:

— Мисля, че е по-добре да си вървиш.

— Джес. — Опитвам се да измисля какво да кажа. Не успявам. Ставам от дивана.

Тя ме изпраща по стълбата до външната врата.

— Ще се видим утре — казва. Гласът й е студен, лишен от емоции, делови. Вратата се затваря, преди да мога да отговоря.

Сигурно се питате защо изобщо я поканих да участва в удара, щом й нямам доверие. Ще ви кажа. Вярно е, че не й вярвам. Но да пуснеш врага в лагера си е най-сигурният начин да го контролираш. Сякаш държиш конец, директно свързан с противника ти. Въпросът е кой дърпа конеца и кой е куклата.

Освен това винаги има шанс, макар и съвсем малък, да ми се е обадила наистина съвсем случайно. Подобни неща все пак се случват, нали? Затова не е зле да е наоколо, просто за всеки случай. По-нататък, когато всичко приключи, може би ще се опитам още веднъж да й предложа брак.

Докато карам обратно, си мисля за трите жени, които в момента играят роля в живота ми — Силия, Джесика и Лорън Нейпиър.

Всяка от тях ме прави нещастен по различен начин. И въпреки това в нощ като тази, докато карам в мъглата към апартамента си, не бих имал нищо против да споделя топлото легло с някоя от трите.

В седем сутринта двамата с Тоби се будим от тракането на кофите навън — четвъртък е денят за събиране на боклук в Пало Алто.

Едновременното ни събуждане означава, че се налага да се състезаваме за банята. Вярно е, че Тоби е по-бавен с гипса и патериците, но компенсира липсата на скорост с хитрината си. Посреща ме в коридора до вратата на банята.

— Апартаментът е твой. Влизай пръв — казва той и махва великодушно с ръка. — Само да си взема четката за зъби…

Влиза и затваря вратата. Чувам изщракването на резето.

— Хей! — протестирам аз.

— Проспа и изгуби, старче — отвръща той от другата страна.