Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Няма и да дойде — казвам аз.

Тя кима, сякаш е очаквала подобен отговор. Отивам до рецепцията и говоря с една брюнетка, която сякаш току-що е слязла от корицата на „Плейбой“. Юристите винаги се уреждат с най-красивите секретарки. Така и не успяват да възмъжеят по време на дългите сухи години в училището, колежа и юридическия факултет. Накрая, двайсет години след началото, стават партньори и всичко се изплаща. Във формата на чернокосо момиче с колаген на устните и страхотни цици.

— Аз съм Кип Ларго, а това е Тоби — обяснявам. — Групата вече се събра.

Брюнетката натиска бутон на интеркома.

— Харис, групата на господин Ларго е тук. — Сваля слушалката, изправя се. — Оттук, моля.

Повежда ни по един къс коридор. Забелязвам как Тоби оглежда задника й. Озоваваме се в конферентна зала — прозорци от тавана до пода, великолепен изглед към Залива на осемнайсет етажа надолу.

— Желаете ли вода? — пита брюнетката.

Бързо отказвам от името на целия екип. На практика искам да избегна глупавото флиртуване на Тоби, Което ме поставя в неудобно положение.

— Господин Стюарт всеки момент ще дойде — казва тя и излиза.

— Страхотно парче — казва Тоби, след като вратата се затваря.

— Сядай си на мястото — казвам му.

Харис Стюарт се появява след две минути. Въпреки гръмко звучащото си бяло англосаксонско и протестантско име той е дребен и плешив, с вид на славянин, с тяло като на руска матрьошка — голяма кръгла дол на част и лъскава глава отгоре.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Ларго — казва той. Здрависваме се. — Елиху Кац е добър приятел на фирмата ни.

Може би това е знак за нещо, а може би не. Елиху Кац не е тук от вчера. Навремето, когато работеше с пълна сила и мамеше както много известни хора, така и напълно непознати, използваше адвокати за какво ли не — предимно за да забъркат някоя каша или да го измъкнат от друга. За тази кантора знам онова, което ми е казал самият той — че ще се съгласят на всичко, което поискам от тях, колкото и необичайно да изглежда.

Сядаме на масата — аз, Тоби и Джес от едната страна, господин Харис Стюарт — от другата.

— Знам, че времето ви е ценно — казва Стюарт, — така че няма да ви го губя. Запознах се с искането ви. Има една компания, която е съвсем чиста. Собственикът е податлив. Можем бързо да стигнем до споразумение — двеста и петдесет хиляди, плюс таксите. Като цяло, по-малко от триста хиляди общо.

— Звучи добре. За каква фирма става дума?

— Нарича се „Протеинови продукти Халифакс“.

— Протеинови продукти?

— Произвеждат рибено масло — обяснява Стюарт. — Извличат мазнина от черен дроб на треска, мастни киселини от вътрешности, такива неща.

— Може ли да се живее от подобно нещо?

— Явно не — казва Стюарт. — Прекратили са дейността си от три години. Нито една операция от деветдесет и шеста. Само че поддържат документите си изрядни и затова все още фигурират в списъка на Насдак. Без никакви продажби на акции, за които да си заслужава да се говори.

— Идеално. Можете ли да го направите днес?

— Още преди обедната почивка.

— Eгa ти страната — отбелязвам полушеговито.

Харис Стюарт обаче кима съвсем сериозно. И казва:

— Именно.

След двайсет и четири часа ще съм мажоритарен собственик на компанията „Протеинови продукти Халифакс“, фигурираща в списъка на Насдак с инициалите HPPR. По-късно през деня, след като подпиша документите и ги дам на „Рифкайнд, Стюарт и Келог“ да ги изпратят на щатския секретар на Делауер и на Насдак, ще пуснем на борсата десет милиона нови акции.

Стойността на всяка би трябвало да е горе-долу нула долара, тъй като HPPR вече не развива никаква дейност и не обслужва нито един клиент. Бизнесът с мазнина от черен дроб на треска така и не се развил по начина, по който са очаквали основателите на компанията.

„Протеинови продукти Халифакс“ е така наречената компания-черупка — фиктивна организация, която не прави нищо друго освен да съществува. Има я само защото предишните собственици са продължили да попълват нужните бумаги, за да продължава да фигурира в списъците на Насдак.

Можете да запитате защо му е на някой да купува стоки на фирма, която навремето е произвеждала рибено масло от черен дроб на треска, но сега не прави нищо. Определено подобна инвестиция би била глупост, сравнима само с инвестирането в интернет компании, губещи по един долар на всеки петдесет цента продажби, или пък на фирми, предлагащи безплатни услуги с надеждата да направят пари в далечното бъдеще. И наистина, инвестицията си е чиста глупост. Разбира се, освен ако не знаете, че цената на една акция на HPPR ще скочи от десет цента на десет долара.