Мэтью Кляйн - Лов на балами

— След седмица ще го махна — казва ми. Има предвид гипса.

Не съм сигурен какво да кажа и опитвам с едно:

— Добре. — Решавам, че проявата на родителска съпричастност е недостатъчна, и добавям: — Сигурно с нетърпение очакваш този момент.

— И още как — отвръща Тоби. — Пробвай да изкараш шест седмици в гипс през лятото.

— Предпочитам да се въздържа.

— В такъв случай гледай да не дразниш руснаците.

— Добър съвет.

Вечеряме в бирария „Гордън“ — верига от три заведения в района на Залива, която приготвя своя собствена марка бира и обслужва програмисти и студенти от Станфорд. Ваканция е, половината клиентела липсва и ресторантът е празен. Не ми е кой знае колко до бира, но се чувствам добре, че всичко върви наред (без изненади), и решавам да пийна една-две.

След час и половина се прибираме. Тоби се запътва направо към банята и започва да пикае на отворена врата. Много шикозно.

Решавам да си премълча. Обикалям апартамента, дърпам завесите — последен акорд за деня. След петнайсет минути ще съм заспал. След три дни ще съм в самолет на път към някое далечно и топло място — може би Фукет Бей или Малдивите. Дори ударът да мине перфектно и жертвата да не разбере, че е изпържена, не е разумно да продължаваш да се мотаеш наоколо. Далеч от очите, далеч от сърцето.

Тоби се връща прекалено бързо от банята.

— Няма ли да си измиеш ръцете? — питам го.

— Господи, татко, та вече съм двайсет и пет годишен.

— Двайсет и пет годишен, който току-що е пикал.

— През целия ден е бил в гащите ми. Това е най-чистата част от тялото ми. — Замисля се, решава, че не си заслужава да спори, и свива рамене. Изкуцуква обрат — но в банята. Чувам звука на течаща вода и тракане на сапунерка.

На вратата се почуква. Поглеждам през шпионката. Арабският внук на господин Сантуло. Отварям. Мисля, че е решил да ме тормози за нещо, може би за разрешителното да продавам витамини от квартирата си. Или пък иска да ми чете конско, че съм пил хайбол с господин Сантуло и съм му помогнал със сметките.

Целта на посещението му обаче е друга.

— Здрасти, Кип. Мога ли да вляза?

Правя крачка встрани и го пускам да мине. Той спира до вратата.

— Исках да ти кажа нещо. Двама типове минаха, докато те нямаше.

— Типове?

— Агенти от ФБР. Показаха ми значка.

Изпитвам облекчение. Веднага се сещам, че са „агент Фаръл“ и „агент Кросби“, решили да изиграят перфектно ролята си. Ако случайно жертвата ме държи под око, ще види душещи наоколо копои на Бюрото. Още един убедителен детайл. Идеално. Отбелязвам си да им дам допълнителен бонус, след като всичко приключи. Добри са. Заслужават го.

— Как се казваха? Агент Фаръл? И Кросби?

Арабинът присвива неуверено очи.

— Не — казва той. — Нещо друго беше.

— Единият не беше ли черен? С бял партньор?

Той поклаща глава.

— Не. И двамата бяха бели, мъж и жена. Ето… дадоха ми визитка.

Бърка в джоба си и ми подава визитка. Прилича досущ на визитката на агент Фаръл, само дето тази е отпечатана върху по-плътен мат. Няма да намерите подобни в businesscards.com срещу трийсет и пет долара за петдесет бройки. За да се сдобиете с подобна визитка, трябва да работите във ФБР. В истинското ФБР. На визитката пише „Специален агент Луис Дейвис“, след което е изписан адресът на Федералното бюро в Сан Франциско.

Чак сега изпитвам чувството, че падам, че стомахът ми се опитва да се качи в гърлото ми. Нещо не е наред. В моя удар няма специален агент Луис Дейвис. Или поне не съм наемал такъв.

— Имаше разрешително — казва арабинът. — Претърси апартамента.

— Така ли?

Оглеждам се. Всичко изглежда на мястото си. Поле поглеждам монитора върху масата за карти. Би трябвало да показва скрийнсейвъра с подскачащия витамин, който се включва автоматично двайсет минути след като машината не се използва. Вместо това виждам десктопа. Някой е ровил в компютъра ми в близките двайсет минути. Търсил е нещо. Но какво?

— Питах ги дали искат да говорят с теб — казва арабинът. — Отговориха, че не искат.

— Благодаря, че ми го съобщаваш.

— Точно това е странното — продължава арабинът. — Те ми казаха да ти кажа.

— Така ли?

— Казаха — „Погрижете си господин Ларго да разбере, че сме идвали“.

— Ясно.

Тоби се появява в дневната зад мен.

— Какво има?

— Нищо — отвръщам. Потупвам арабина по рамото. — Благодаря.

— Няма нищо…

Осъзнавам, че арабинът ме е зяпнал.

— Какво има?

— Нищо.

— Кажи де. Какво има?

— Просто… зъбите ти. Различни цветове са.