Мэтью Кляйн - Лов на балами

Нейпиър продължава да се усмихва.

— Питър, моля за малко повече уважение към господин Нейпиър.

— Дадено — казва Питър. — Уважение ли искаш? Готово. — Поглежда Нейпиър. — С цялото си уважение искам да ви уведомя… — обръща се към мен, — че се махам.

Отива до вратата. Отваря я, спира на прага.

— Между другото — казва, като се обръща към нас, — ако си мислите, че ще оставя тук нещо, което да води към мен, жестоко се лъжете.

Излиза и затръшва вратата.

— Едно от нещата, които съм забелязал — казва Нейпиър, сякаш продължава друг разговор, — е, че тези компютърджии са арогантни лайненца. Винаги се мислят за най-умните.

— В случая с Питър това е вярно — казвам аз.

— Ще видим — отвръща Нейпиър. Заглежда се замислено в далечината. Ако трябва да позная какво си мисли, то най-вероятно е — сега ли да го убия? Или по-късно? — Какво искаше да каже с това, че няма да остави нищо след себе си?

— Не знам.

Нейпиър поглежда към Джес.

— Джесика?

— Нямам представа — отвръща тя.

— Питър се държеше странно напоследък — казвам аз. — Страхуваше се да не го пипнат.

Нейпиър кима.

— Е, сега има да се страхува от други неща.

По-късно, след като Нейпиър си тръгва, двамата с Тоби вземаме такси до сервиза на Уилоу Роуд, за да си прибера най-сетне хондата. Плащам на бакшиша (надявам се да е за последен път), уреждам сметката с Ханк (петстотин долара от застраховката) и поемаме по Уилоу обратно към дома. Ударът приближава кулминацията си — остават още максимум четири дни, — така че чувствам прилив на щедрост и се замислям дали да не заведа Тоби на вечеря.

Синът ми е седнал на задната седалка и гипсираният му крак е отново върху скоростната кутия до лакътя ми. Гледа през страничното стъкло и си мисли нещо. Това е нова страна на Тоби, която до този момент ми е била непозната — замислен и тих. Иска ми се да го бях виждал по-често такъв.

— Нарича се болт, нали? — най-сетне казва той.

— Кое?

— Когато в офиса ти се появяват мними агенти на ФБР, за да подплашат жертвата. Да натиснат Нейпиър.

— За такива ли ги мислиш?

— Трябваше да ми кажеш, татко. Та нали цялата идея беше да ме научиш как се правят удари.

— Цялата идея беше да те отърва от убийци — отвръщам аз.

— Което вече направи.

— Засега.

Отново следва мълчание. Тоби гледа през прозореца.

— Значи съм прав, така ли? — обажда се накрая. — Болт ли е? Агентите от ФБР не са истински, нали?

— Да, не са.

— А просто актьори?

— Просто актьори.

— Добри бяха — казва Тоби. — Много убедителни.

— Благодаря.

— Хареса ми онзи мускулест чернокож. Добър щрих.

— И аз така си помислих.

— И бръснатата глава. Като на Коджак.

Завивам при Мидълфийлд и се насочвам към Пало

Алто. На хоризонта забелязвам дъждовни облаци — нещо необичайно за това време на годината. Обикновено в Северна Калифорния има два сезона — влажен и сух, които никога не се смесват. През последните години обаче започна да вали през лятото и да остава сухо през зимата. Уверен съм, че това е някакъв космически замисъл на Бог да ни вземе акъла. Бяха се появили цели религии, целящи да обяснят защо Бог е решил да постъпи така. Този проблем обаче не ме вълнува. Ударът си е удар, независимо кой го извършва.

— А Питър? — пита Тоби.

— Какво Питър?

— И той просто играе, нали? И това ли е част от номера?

— Тоби, задаваш много въпроси.

— Любопитен съм.

— Любопитството е вредно.

— Просто ми е странно, това е.

— Кое?

— Да си част от удара и да не знаеш какво става.

— Не се засягай. За твое добро е. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тоби изсумтява. Може би в знак на съгласие, а защо не дори като знак за съзряването си, за това, че най-сетне приема, че някои неща са непознаваеми. А може пък да си е просто изсумтяване, несъзнателно прочистване на гърлото и нищо повече.

Големият въпрос на всеки удар е как да го завършиш. Лесно е да откраднеш пари от някого; проблемът е в измъкването. Не искаш жертвата ти да отиде в полицията или — ако е богат, влиятелен и опасен човек — да тръгне по петите ти сам и да те гони до края на света.

В идеалния случай накрая жертвата не би трябвало да подозира, че е изпързаляна. Трябва да остане с впечатлението, че вълнуващото начинание се е провалило заради неразбрано телефонно обаждане, лош късмет или пропускане на удобния момент. Всъщност дори трябва да желае да бъде изпързаляна отново! Ето защо белег на страхотен удар е, когато можеш да изиграеш жертвата си два или три пъти поред с все по-високи залози, докато не отмъкнеш всичко. И ако жертвата си тръгне, без да си дава сметка, че е изиграна, то ти си победителят и би трябвало да се гордееш.