Мэтью Кляйн - Лов на балами

Посяга към масата, взема топчето и го пуска в джоба си.

— Хей! — протестира Тоби.

— Важно е — казва Питър.

Поглеждам го.

— Какво има?

— Напускам.

— Какво?

— Напускам.

— Не можеш да напуснеш — казвам. — В момента сме в разгара на… на онова, с което сме се захванали. Трябваш ни.

— Нещо става.

— В какъв смисъл?

— Следят ме.

— Следят те — казвам. — Голямата работа. Нас с Тоби също ни следят. Нали, Тоби?

— Вярно е. Така изкараха акъла на татко, че катастрофирахме. Едва не убихме една монахиня.

— Сигурно са хората на Нейпиър — обяснявам на Питър. — Или пък на Сустевич.

— Не мисля — отвръща той. — Прекалено много са. Май са цели пет екипа. Едни ме чакат на паркинга, когато се прибирам вечер. Други ме следят по сто и първо. Видях трета група вчера на Маунтин Вю. Освен това има нещо в лицата им. Струват ми се познати, но не се сещам откъде. Виждам ги през цялото време по улиците или в заведенията. Казвам ви, следят ме.

— Но кой?

— Полицията.

— Полицията на Пало Алто няма да пусне двайсет души след никого. Предпочитат да свалят котки от дърветата.

— Тогава са от ФБР — упорства Питър.

— Въобразяваш си — успокоявам го.

— Може би. Но въпреки това напускам.

— Питър, успокой се. Не напускаш.

— Няма да вляза в затвора, Кип. Знам, че си стара пушка и за теб това не е кой знае какво. Съжалявам. Излизам от играта. Не си заслужава.

— Първо на първо, това не е никаква игра — казвам спокойно. — Вече не. Заложен е човешки живот. Например моят и на Тоби — добавям, в случай че не е ясно какво имам предвид.

— Но…

Прекъсвам го:

— Второ на второ, определено си заслужава. Говорим за наистина много пари.

— Но ти обеща — казва Питър. — Обеща, че няма да загазя.

— Не си загазил.

— Тогава защо полицията ме следи?

— Питър, няма ли най-после да се успокоиш? — Обръщам се към Джес. — Джес, да си забелязвала някой да те следи?

— Не знам. Може би един-два пъти. Но не съм сигурна.

— Питър, имаме нужда от теб — казвам аз. — До седем дни всичко ще приключи. Ще бъдеш с един милион долара по-богат. Само за седем дни работа.

— Кип, не разбираш ли? Нещата са излезли от контрол. — Поклаща глава и ме посочва. — Виж си зъбите само.

— Какво им е на зъбите ми? — питам внезапно смутен. Скривам двата си предни зъба с горната си устна.

— Различни цветове са, човече.

— Личи ли?

— И още как.

Поглеждам Джес. Тя свива рамене в знак на съгласие.

— Виж какво, почва да става страшно — казва Питър. — Разни яки италианци в костюми те пребиват. После ги заместват руснаци с пищови.

— Дмитрий ми е приятел — възразявам. Спомням си как ми помогна да стана, след като ми изби зъба.

— Съжалявам. Не искам да ме убият. Стига ми да изкарвам и по сто бона годишно. Тези лайна не са за мен.

— Питър, помниш ли какво ти казах, когато ме помоли да се включиш? — Нарочно повтарям думите, този път по-натъртено: — Когато ме помоли да се включиш.

— Какво?

— „Влезеш ли, оставаш докрай“.

— Заплашваш ли ме, Кип?

— Не — казвам и вдигам ръце. — Никога не бих ти направил нищо лошо.

— Да ми направиш лошо? Сега за насилие ли говорим? Срещу мен?

— Казах, че никога не бих те наранил. Успокой се.

Той поклаща глава.

— Питър, Кип не те е заплашвал — казва Джес. — Успокой се. Нужен си ни за още седем дни. После можеш да си вземеш почивка.

— Хайде, Питър — включва се Тоби.

— Още седем дни?

— Още седем дни — потвърждавам. — Моля те.

Питър отново поклаща глава и излиза. Все пак не напуска сърдито, така че оставаме с впечатлението, че можем да разчитаме на услугите му още седем дни. Поне ми се иска да гледам така на нещата.

Когато всичко върви добре, човек се чувства като Христос, който превръща водата във вино, храни множеството и възкресява мъртъвци.

Тази сутрин Нейпиър посещава офиса, за да засили това свое чувство. Прехвърлил е три милиона в брокерската ми сметка. След малко ще ги направя на шест и ще му ги преведа обратно. Това е началото на края. След днешния ден Нейпиър ще полудее от алчност. Ще види възможността да умножи хлябовете и ще се възползва от нея. За да открие с голямо закъснение, че парите са като избавлението — не се дават лесно, а когато дойдат, не можеш да ги задържиш задълго.

Гасим осветлението в конферентната зала, включваме проектора и гледаме как „Пития“ рисува десет графики и десет предсказания. Червените кръгове се появяват на екрана един след друг като дъждовни капки в локва, цените на акциите се вдигат и падат, за да попаднат там, където е посочила „Пития“. Правим десет хиляди долара тук. Девет хиляди там. Гледаме как „Пития“ повтаря процеса, всеки път по десет графики, как разиграва по сто хиляди долара на всеки трийсет секунди, докато печалбата ни набъбва до петстотин хиляди долара, после до седемстотин хиляди, а накрая — до един милион.