Мэтью Кляйн - Лов на балами

Естествено точно в този момент се появявам аз.

Докато си мисля за всичко това, забелязвам как някой се настанява на стола срещу мен. Оставям вестника и виждам Дмитрий, служителя на „професор“ Сустевич.

— Здрасти, Дмитрий — поздравявам. — Как вървят работите на лошия гангстер?

— Моля, елате с мен — казва той.

— Съжалявам, Дмитрий. — Бъркам в джоба на ризата си, вадя номерчето и му го показвам. — Номер тринайсет съм. Чакам си такото с риба.

— Професора иска да ви види.

— И аз него. Но след като си изям такото.

Високоговорителят изпращява.

— Номер тринайсет — обявява нечий глас. — Номер тринайсет.

— Виждаш ли?

Ставам. С изненада усещам нечия ръка на рамото си. Обръщам се и виждам Ховсеп, специалиста по събиране на кибритени клечки на Сустевич. Откъде се е появил? Някакъв дълъг студен пръст ме смушва в бъбрека. Трябва ми известно време да осъзная, че всъщност не е никакъв пръст.

— Какво ще правите? — питам. — Ще ме застреляте направо в „Ел Поло Локо“ ли?

— Това пък какво е? — Дмитрий ме поглежда объркано.

С известно закъснение си давам сметка — мисли си, че говоря за някаква част от тялото, за която не е чувал.

— Не — обяснявам. — Искам да кажа, да не сте решили да ме убиете насред ресторанта?

— Да — простичко отвръща Дмитрий.

— Професора ли ви нареди? Да ме застреляте на публично място?

— Да — отново казва Дмитрий. Погледът му е абсолютно безизразен.

— Добре — предавам се. — Ще ям после. Колата ви отвън ли е?

Отвеждат ме до черен линкълн. Потегляме на север по I-280.

След половин час спираме пред имението на Сустевич в Пасифик Хайтс. Едър мъж излиза от кабинката на охраната и се навежда над вратата на автомобила.

Дмитрий сваля прозореца и казва нещо на руски. Двамата се разсмиват. Може би си казват резултатите от хокея в Москва или си припомнят колко добре са си изкарали в стриптийз клуба снощи. Може пък да се смеят на това, което ме очаква.

Мъжът от охраната се връща в кабината си и желязната порта се отваря. Линкълнът продължава напред и портата се затваря със силен метален звън.

На портика пред имението ме посреща същият як блондин, който преди толкова много седмици ми опипа топките, докато ме проверяваше за оръжие.

— Пак ти — казвам. — След последния път се надявах, че поне ще завъртиш един телефон.

— Клетъчният телефон, ако обичате — казва той и протяга ръка.

Бъркам в джоба си, вадя моторолата и я стоварвам в дланта му.

— Моля, вдигнете ръце — казва русото говедо.

Вдигам ръце. Руснакът ме претърсва — ръцете, гръдния кош. Коленичи, проверява глезените и бедрата ми отвътре, после набързо стиска тестисите ми. Накрая се изправя.

— Елате с мен.

Повежда ме към фоайето — голямото помещение със скъпите черни и бели мраморни плочки и огромното стълбище. На масата в средата има букет гладиоли, подредени като за погребение. „Професор“ Сустевич слиза по стълбите тъкмо когато влизам.

— А, господин Ларго — посреща ме той. — Благодаря, че дойдохте.

— Не бих пропуснал за нищо на света.

— Моля, елате с мен — казва Сустевич, минава през фоайето и отива в дневната. Следвам го. — Искате ли да хапнете нещо?

— Рибено тако.

— Рибено тако ли? — Той ме поглежда объркано. — Нямам представа какво е това.

— Просто израз. Когато си радостен, възкликваш „рибено тако!“

— Аха.

— Така говорят днешните хлапета. MTV поколение, нали разбирате.

— Хмм. — Той ме поглежда внимателно. — Нещо за пиене?

— Рибено тако, да!

Той кима.

— Разбирам. — Отива до масичката в ъгъла и отваря бутилка „Джони Уокър“ син етикет. — Пиете ли скоч?

— Днес да — отвръщам и посочвам зъбите си. — Току-що бях на зъболекар.

— Така ли?

— Две мутри ми избиха предните зъби.

Той ме оглежда.

— Личи си.

— Доктор Чатчадабенджакалани — казвам аз. — Трудно можеш да го кажеш без предни зъби. Истински майстор. И само за пет стотака.

— Аха. — Сустевич пълни две чаши и ми подава едната. — Знаете ли защо поисках да се видим?

Пресушавам уискито си на три глътки. Решавам, че ще имам нужда от него.

— Предполагам, ще ме заплашвате и ще ми кажете да ви върна парите, които ви дължа. Или нещо друго.

— Да — казва Професора. — Точно така.

— Не искам да ви обидя, но не можехте ли просто да се обадите? Трябваше ли да бия целия път дотук?

— Но искам да ви направя една демонстрация.

— Това не ми харесва — отвръщам.

Сустевич се обръща на своето дясно и проговаря на празната стая.