Мэтью Кляйн - Лов на балами

Поне така се чувства главата ми. Трябва ми известно време да осъзная, че не съм в Шартър, а на много по-безинтересно място — лежа върху изкуствената тапицерия на дивана в стаята си в Пало Алто, в локвичка слюнка, с насинен гръден кош, два липсващи зъба и болка в главата, горяща като магнезиева ракета на мокър от дъжда път.

Надигам лице от дивана. Разтривам бузата си и усещам, че тапицерията се е отпечатала върху кожата ми като дъска за шах. Опитвам се да си спомня какво бе станало снощи — дългия полет от Ню Йорк, вечерята у Нейпиър, вдъхновеното от заплахи сътрудничество, няколкото чаши вино и тихото прибиране до квартирата ми в колата на Джес.

Поглеждам часовника. Десет сутринта, събота. С препъване минавам през дневната и с изненада откривам, че докато съм бил пребиван от разни мутри, MrVitamin.com е продал стока за 983 долара. Струва ми се невъзможно, така че сядам пред компютъра и зареждам списъка с транзакции, за да проверя лично. Няма грешка, продажбите са съвсем истински, от цялата страна — шишенце витамини тук, таблетки рибено масло там. Причината за внезапния интерес към уебсайта ми е загадка. Може да се е появил добър отзив в пресата, а може и да е просто щастлива случайност. Въпреки това ми е приятно да знам, че ако Големият удар не успее и оцелея след фиаското, може би имам бъдеще в интернет търговията на дребно.

През следващия половин час прелиствам жълтите страници, звъня на зъболекари, опитвам се да намеря наблизо клиника със спешен кабинет.

Накрая взимам такси до Сан Хосе, за да отида при зъболекар с екзотично чуждестранно име, пълно с изненадващи съгласни и подозрително празно разписание.

Все пак доктор Чатчадабенджакалани, ако наистина е доктор, е приятен и способен. Кабинетът му се намира на втория етаж над някакъв виетнамски ресторант и е чист, макар да се долавя смътната миризма на нампла — тайвански сос за риба. Преди да се излегна на зъболекарския стол, бъркам в джоба на панталона си и му предлагам двата си предни зъба — през последните два дни си ги нося като талисмани. Забелязвам, че корените им са почернели.

Доктор Чатчадабенджакалани протяга ръка и любезно ги взима. Вдига очилата на челото си и разглежда внимателно зъбите ми, все едно е амстердамски търговец на диаманти.

— Не са добри — обявява накрая и ми ги връща, ако случайно си ги искам.

— Не е нужно — отвръщам аз. — Задръжте ги.

След два часа отново съм в Пало Алто с два блестящи бели резеца. Устата ми е като нова. Не съм ядосан от сметката за петстотин долара, представена ми от милия доктор на излизане. Разглеждам я като делови разход — по същия начин, по който хората гледат на различните такси и разходи за фотокопирни услуги. Да ви се е случвало да си сменяте предните зъби, след като мутрите на жертвата ви са ви ритали в лицето? При моята работа подобни разходи са си в реда на нещата.

Тоби седи на дивана и тихо говори по мобилния си телефон.

— Ще затварям — казва, когато влизам. — Татко е.

После прекъсва връзката и тупва телефона на дивана до себе си.

— Кой беше? — питам.

— Мама.

— Какво иска?

— Просто се обади. Да се увери, че съм жив.

Оставям ключовете на масата до вратата и влизам.

Тоби ме зяпва в устата.

— Зъбите ти изглеждат добре.

— Доктор Чатчадабенджакалани ми ги оправи.

— Майтапиш се.

— Тайванец.

— Не мислиш ли, че точно затова са толкова изостанали, че още ядат с клечки? Толкова много време губят в изговарянето на собствените си имена, че не им остава възможност да изобретят такива прости неща като вилицата.

Сядам до него.

— Мисля, че това е много расистко от твоя страна.

— Но пък е вярно, нали?

— Сигурно.

— Мога ли да те питам нещо?

Свивам рамене.

— Искаше Нейпиър да разбере кой си, нали? Нарочно го остави да се сети, че си мошеник. Това също е част от удара, вярно ли е?

— Май обучението в занаята не спира нито за миг.

— Не искаш ли да ме учиш?

— Не искам да се занимаваш с това, с което се занимавам аз. Искам да станеш доктор. Или инженер. Или зъболекар. Знаеш ли какво научих днес? Че печелят доста добре.

— Малко е късно за такива неща — казва той. — Аз съм, каквото съм.

Иска ми се да попитам: „И какво е то?“, но успявам да си затворя устата и да не обидя сина си.

— Никога не е късно да се промениш.

Той се усмихва подигравателно.

— Имаш предвид като теб, нали?

Въздъхвам. Понякога е наистина много гаден. На кого ли се е метнал? На мен или на Силия? После разбирам — на баща ми. Гаден кучи син. Или внук?