Мэтью Кляйн - Лов на балами

При последното ми посещение на този самолет една платиненоруса блондинка със страхотни цици ми предлагаше хайвер и шампанско. Сега пък ме зяпа мускулест тип от италиански произход с големи пори. Времената се менят.

Позволиха ми да се почистя, преди да ни замъкнат на летището. Под почистване имам предвид, че ми бе позволено да събера избитите си зъби от пода, да ги сложа в джоба на панталона си и да измия кръвта от лицето си със студена вода. Въпреки усилията ми съм сигурен, че когато кацнем в Ню Йорк, няма да ми предложат работа като модел.

След шест часа полет кацаме на Ла Гуардия. На изхода ни посрещат двама дебелаци с костюми. Здрависват се с Нейпиър и се покланят почтително. Повеждат ни към паркинга. Очаквам най-малкото лимузина, може би ролс-ройс. Те обаче ни изпращат до един боядисан в синьо и зелено микробус с жълта сигнална светлина на покрива.

— Както пожелахте, господин Нейпиър — казва единият от дебелаците.

Натикват ни в задната част на сервизния микробус. Настъпваме някакви навити медни кабели, секачи за жица и кожени ремъци. Нейпиър и мускулът му сядат на задните седалки, а двете нюйоркски мутри се настаняват отпред.

— Накъде, господин Нейпиър? — пита шофьорът, когато излизаме от паркинга.

Нейпиър се обръща назад към мен.

— Къде е?

— В центъра — казвам аз. — На Четиринайсета и Пето.

Поемаме през Куинс и минаваме през тунела Мидтаун, за да стигнем Манхатън. Половин час след тръгването ни спираме пред една пететажна сграда в стил ар деко. До вратата върху стоманена плоча са гравирани думите „Дейтек Секюритис“.

Скачаме на тротоара. Една от нюйоркските мутри ни подава бели каски. Макар всеки от нас да изглежда нелепо по свой начин, Ед Нейпиър несъмнено е най-абсурдната картинка — загар от Сейнт Барт, вратовръзка на Хермес, костюм на Армани — и към всичко това бяла пластмасова каска. Но пък на мен ми липсват два предни зъба и имам на челото рана с формата на свастика, също като на Чарлз Менсън. Може пък Нейпиър да се смее на мен.

— Покажете ми — казва той.

Питър повежда групата по тротоара. На ъгъла с Пето спира и посочва един капак на улицата.

— Това е.

Нюйоркските мутри неуспешно се опитват да вдигнат капака с пръсти. Един от тях поклаща глава, отива до микробуса и се връща с щанга и фенерче. Отваря капака и го плъзга по асфалта.

— Там долу — казва Питър.

Навежда се, хваща се за една скоба и се спуска надолу. Поглеждам Нейпиър за разрешение да го последвам. Той кима.

— Стой на стража — казвам на Тоби.

— Няма къде да отида — отвръща той и посочва гипсирания си крак.

Следвам Питър под улицата. Спускаме се шест метра надолу. Цари тъмнина и хлад. Доколкото можем да видим в тъмното, стената е покрита с дебели кабели и PYC тръби. Отдръпвам се от стълбата, за да направя място на Нейпиър. Той скача до мен. Джес е след него.

— Дайте ми фенера — вика Нейпиър на хората си.

Мускулът му пуска фенера в отвора. Нейпиър го улавя. Обръща се и насочва лъча в лицето на Питър.

— Ето тук го направих — казва той.

Посочва стената. Нейпиър насочва фенера натам и осветява черен пластмасов куб колкото кутия за пури. Върху него спазматично примигват две зелени лампички.

— Дейтек имат Т-3 магистрала, която минава оттук и стига до офиса им. — Питър посочва един черен кабел с дебелината на кутре, снаден към задния панел на черната кутия. — А това тук е изходът — обяснява и посочва втори черен кабел от другата страна. — Мислете за това нещо като за рутър. Инсталирахме го преди месец и половина. Всеки стигащ до Дейтек пакет първо минава през тази кутия.

— И прехващате всичко на входа? — обажда се Нейпиър.

— Именно. Щом пристигне в кутията, пакетът се прехвърля в офиса ни в Калифорния. Ние решаваме дали да го препратим моментално към Дейтек, или да го задържим.

— И ако е нареждане за купуване на акции, го задържате — казва Нейпиър. Вече започва да разбира номера.

— Точно така — казва Питър. — Можем да наредим на опашка десетки хиляди нареждания. Преглеждаме ги и преценяваме кой какви акции купува. Ако видим, че много хора са се насочили към някоя конкретна компания, слагаме нашата заявка на първо място. Веднага щом ни регистрират, пускаме всички останали заявки от опашката. На думи всичко изглежда тромаво, но на практика процесът е бърз. Прехвърлянето на информацията до Калифорния и обратно трае около една десета от секундата. Плюс времето, през което задържаме нарежданията.