Мэтью Кляйн - Лов на балами

Вечерята е пържоли на грил. Държа под стълбището в задния двор на господин Сантуло една ръждива скара. Заедно с Тоби я изкарваме навън. Седим на евтини сгъваеми столове, отпиваме бира направо от кутиите и гледаме как горят дървените въглища.

Топла августовска вечер е. Аз съм по тениска и джинси, синът ми седи до мен и изпитвам точната противоположност на deja vu. С други думи — имам чувството, че никога не съм изживявал такъв съвършен момент, за мое вечно съжаление и срам.

Има нещо хипнотизиращо в дървените въглища, в миризмата на газта за горене и светулките, проблясващи край розмариновия храст на господин Сантуло. Думите са излишни. Просто самото седене е истинско блаженство.

След няколко седмици ударът ще е свършил и ще се махна оттук — ще изчезна за няколко месеца, а може би и за години. Ще наема къща някъде, може би къща на кокили, със сламен покрив, на брега на морето. Ще взема сина си със себе си. Или пък ще взема Джесика Смит.

А не мога ли да взема и двамата? Не се замислям върху този въпрос. Защото знам отговора. И той е — не.

Хвърлям пържолите върху нагорещената скара.

— Искам да поговорим за удара — казва Тоби.

— Давай.

— Ще се опитам да позная какво ще се случи. Кажи ми дали съм прав.

Обръщам пържолите с вилица и свивам устни — нито съм съгласен, нито имам нещо против.

— Ед Нейпиър си мисли, че разполага със сигурен начин да прави пари на борсата. Освен това се нуждае от средства заради хотела, който се опитва да купи.

Усещам го, че ме гледа с надеждата да го окуража. Преструвам се, че не съм забелязал, и продължавам да бода пържолите с вилицата.

— И тъй, ние позволяваме на Нейпиър да прави все по-големи и по-големи залози, като плащаме с парите на Професора, и всичко изглежда истинско. После го оставяме да направи едно последно голямо залагане. Нещо обаче се обърква, той губи, а ние прибираме парите му.

— Как искаш пържолата?

— Полусурова.

— Значи трябваше да те попитам преди пет минути. Добре опечена добре ли е?

— Идеално.

Прехвърлям пържолите в блюдото и покривам грила. Отново усещам погледа на Тоби върху себе си.

— Е? — казва той.

— Какво „е“?

— Това ли е номерът?

— Да — казвам. — Това е. Повече или по-малко.

— Повече или по-малко ли?

— Яж — казвам. И с това въпросът приключва.

На следващата сутрин се събуждам от звънящия телефон в кухнята.

— Ало?

Мисля си, че е Джес и че иска да сподели как е минала срещата с Нейпиър.

Оказва се самият Ед. Още съм сънен, но някъде подсъзнателно се питам откъде е научил телефонния ми номер. Дал съм му единствено номера на мобилния.

— Франклин? Ед Нейпиър е. — И по телефона гласът му е същият като на живо — гръмък, началнически, готов да промени света.

— Здрасти.

— Проверих в банката. Парите са пристигнали. Всичките четиристотин хиляди долара. Изглежда, всичко е истинско.

— Нима си се съмнявал в мен?

— Искам двамата с Тоби да закусите с мен. Елате в дома ми, в Удсайд. Трябва да поговорим.

— Да, добре — отвръщам.

Записвам си адреса. Затварям.

Отивам в спалнята. Както обикновено, Тоби още спи. Будя го.

Таксито ни оставя пред централната порта на имението на Нейпиър. Посреща ни човек от охраната на средна възраст, гледа с любопитство след отдалечаващия се бакшиш. Едва ли много от деловите сътрудници на Нейпиър пристигат по такъв начин.

Казвам му, че съм Франклин Едисън и че съм дошъл да се видя с господин Нейпиър.

— Да — отвръща мъжът и проверява в бележника си. — Господин Нейпиър се обади и каза, че ще дойдете. Оттук, моля.

Затваря портата зад нас и ни повежда по настлана с каменни плочи пътека. Имението се издига над нас на върха на хълма. Построено е в испанско-мавърски стил: бял варовик и покрит с извити червени керемиди покрив.

— Еха — казва Тоби. — Страхотна къща.

Пътеката стига до увенчана с арка лоджия, обзаведена с плетени мебели от виеща се палма и саксии с червени бугенвилии. Къщата ми прилича подозрително много на изложбената зала на Ралф Лорън. Почти очаквам да ни посрещне наперена блондинка в рокля с растителни мотиви. Представете си разочарованието ми, когато вместо нея се появяват две мутри с костюми.

— Тези господа ще ви поемат нататък — казва мъжът от охраната и кима на здравеняците.

— Бихте ли ме последвали — казва единият от тях и ме сграбчва за лакътя.

Другият хваща ръката на Тоби.

— Хей — казва той и се опитва да се измъкне, но мъжът го е хванал здраво. Тоби явно очакваше превъзходна закуска на верандата, може би варени яйца и мимози, но явно плановете на Нейпиър са други.