Мэтью Кляйн - Лов на балами

Мутрите ни повеждат през арката към къщата. Минаваме през дневна, обзаведена великолепно в стил хасиенда от трийсетте, с кафяво кожено канапе и билярдна маса. За момент се надявам, че ще ни оставят при тази очарователна маса и ще мога да поупражнявам щеката си, докато чакам появата на Ед. За жалост вероятността за това е нищожна. Мутрите ни помъкват по дълъг коридор. За разлика от лоджията и дневната, опити за украса на коридора почти липсват. Най-просто кафяво дърво. Започват да ме обземат лоши предчувствия.

Стигаме до стоманена врата в края на коридора. Единият от здравеняците пуска лакътя ми и бърка в джоба си. Измъква връзка ключове. Отключва и отваря вратата.

От преструвките за вежливост не остава и следа. Блъскат ни напред в студена бетонна стая, осветена с индустриални флуоресцентни лампи. Покрай отсрещната стена е сложена маса и два сгъваеми метални стола. Питър и Джес стоят до масата. Изглеждат бледи. Ръцете на Питър треперят.

— Здрасти — казвам и се обръщам към Джес. — Как изкара снощи?

Едната мутра затваря вратата зад нас и заключва. Другата бърка в джоба си и вади пистолет.

— Господин Нейпиър няма ли да закуси с нас? — питам.

— Все още не — отвръща типът с пищова.

— Трябва първо да направим нещо ли?

Другата мутра се усмихва и се приближава до мен.

— Да. Първо обаче аз трябва да направя нещо — казва и без никакво предупреждение забива юмрук в корема ми.

— Ууф — изпъшквам и рухвам на колене. Другият мъж — онзи с пистолета — стои на стража до вратата и ме гледа безизразно.

— Хей… — почва Тоби и прави крачка към мен.

Мъжът с пистолета се обръща и се прицелва в главата му. Синът ми премисля, спира и вдига ръце.

— Спокойно де — казва. — Спокойно.

С добро дясно извъртане мутрата замахва с крак, сякаш за да ритне футболна топка. За съжаление в случая топката съм аз. Тежката му обувка се забива в гърдите ми, изкарва ми въздуха и ме запраща назад. Чувам писъка на Джес. Сгромолясвам се върху бетона, като се мъча да държа брадичката си опряна на гърдите, за да не си ударя главата в пода. Замаян съм. Вдигам немощно ръка над себе си, за да се защитя.

Явно мутрата има нагласата „мога да го направя“, на която толкова се възхищава Ед Нейпиър. Разбирам го, защото той не се задоволява единствено с употребата на юмруци и ритници. Пресича стаята и сграбчва единия от металните столове. Сгъва го като изящен чадър, връща се при мен и го вдига високо над главата си. Стоварва го с все сила върху гърба ми.

— Моля ви, спрете! — изкрещява Джес.

— Чакай — мъча се да кажа, но не съм сигурен дали успявам. Главата ми пулсира. Усещам течност в гърлото си. Не знам дали е слюнка, или кръв.

Свил съм се като зародиш и се гърча жалко на пода. Ръцете ми са върху главата и лицето, за да се предпазя от следващия удар — сигурен съм, че няма да закъснее. Но той така и не идва. Чувам единият от биячите да прочиства гърлото си. После се разнасят други звуци — изщракване на ключалка и скърцане на врата.

Поглеждам нагоре. Ед Нейпиър се е присъединил към компанията. Затваря вратата и казва:

— Здрасти, Франклин Едисън. — Усмихва се и повтаря името. — Франклин Едисън, нали така? Или предпочиташ да те наричам Кип Ларго?

С мъка се изправям на колене.

— И двете стават — отвръщам примирено.

— Знам кой сте, господин Ларго — казва Ед Нейпиър. — Вие сте мошеник. Току-що излязъл на свобода. Лежали сте пет години във федералния затвор, защото сте обирали дебелаци.

— Не е вярно — казвам. Имам предвид обирането на дебелаците. Тоби и Джес са тук, така че искам да обясня, че Диетичното тесте си беше реален продукт и че може дори да е помогнало на някоя и друга дебелана; вкараха ме на топло не заради него, а заради подправените документи. Усещам обаче вкуса на кръв в устата си и установявам, че ми е трудно да дишам. Пропускам подробностите.

— Да не би да си въобразяваше, че можеш да измамиш мен? — казва Ед Нейпиър. — Знаеш ли кой съм?

Кимам.

Нейпиър се обръща към мутрата.

— Кажи му.

Мутрата идва до мен и ме изритва в гърдите, с което ме запраща отново на пода.

— Това е Ед Нейпиър — обяснява ми на висок глас.

Опитвам се да се претърколя настрани от мъчителите си по бетонния под. Забелязвам, че оставям кървава диря.

— Добре — предавам се. — Сега разбирам.

— Какъв е номерът, Кип? — пита Нейпиър. — Няма никаква „Пития“, нали?

— Стига сте ме били — казвам.

— Тоя май не ме чу — казва Нейпиър на мутрата.