Мэтью Кляйн - Лов на балами

— И никой не е забелязал? — пита Нейпиър.

— Засега. Сигурно в крайна сметка ще се усетят. Ние обаче никога не задържаме нарежданията прекалено дълго. Най-много за трийсет секунди. И не непрекъснато. А само за по няколко минути на ден. Затова ще мине известно време, преди да ни спипат.

— Какво ви кара да мислите, че изобщо ще ви спипат?

— Защото винаги те спипват — отговарям аз вместо Питър. — Такова е правилото. Така е устроен светът.

Нейпиър кима. Много добре разбира това правило. Целият му живот — купуването на първото казино с мафиотски пари, комисионите на генуезката фамилия, рушветите на Комисията по хазарта на Невада — всичко това са примери как не е бил спипан — засега. Знае, че ще дойде и неговият ред.

— Освен това тук имаме едно устройство в Омаха при Америтрейд и едно при И-Трейд — продължава Питър. — Само с тяхна помощ сме в състояние да следим около четиридесет процента от дневния оборот на Насдак. Може да не изглежда кой знае колко, но е достатъчно, за да гарантира на практика, че можем да определим как ще се движат едни или други акции.

— Изумително — казва Нейпиър и се замисля. — Нещо свързва ли кутията с вас? Да речем, че някой слезе тук и намери устройството.

— На всеки четиридесет и осем часа устройствата се свързват със сървърите ни в Калифорния — казва Питър. — Ако сървърите не отговорят с правилния контролен код, устройствата са програмирани да изтрият собствената си памет. Просто престават да работят. Сякаш изобщо ги няма. Ако някой слезе и намери кутията, няма да открие нищо, което да сочи към нас. Това са все компоненти, които можеш да си купиш във всеки магазин за радиолюбители.

— Добре — казва Нейпиър.

Докосвам с език венеца си и усещам празнините, където доскоро бяха двата ми предни зъба.

— Какво ще кажеш? — обръщам се към Нейпиър.

Той кима.

— За шайка говеда много ви бива.

Кацаме в Пало Алто в единайсет вечерта. Нейпиър ни откарва обратно в имението си.

Минаваме през лоджията под песните на щурчета в топлата нощ. Усещам аромата на жасмин и розмарин. Минали са дванайсет часа, откакто ядох бой от хората на Нейпиър, и не бих отказал едно питие.

Нейпиър ни води през дневната в трапезарията. Масата е застлана с бяла покривка и украсена със свещници.

— Сядайте — казва той.

Настаняваме се. Появява се мъж с костюм и с бутилка вино в сребърна кофичка. Налива ни по чаша.

— А сега да пием за новото ни съглашение — казва Нейпиър.

— Какво ново съглашение? — питам.

— Аз ви давам пари. Вие продължавате да правите, каквото правите. Тоест правите пари на борсата. Делим всичко осемдесет на двайсет.

— Не сме се разбирали подобно нещо — възразявам.

— Както казах, това е нашето ново съглашение — обяснява Нейпиър.

— А ако откажа? — питам, макар да знам отговора.

— Тогава ще ви издам. Ще се обадя на ФБР и ще им обясня как манипулирате цените на акциите. Ще влезеш отново в затвора, Кип, при това за доста време. Разбра ли ме?

Кимам.

— И още нещо — казва той. — Открия ли, че ме крадете по какъвто и да било начин, че сте отмъкнали дори цент, ще наредя да ви убият. Всички.

Поглежда ни един по един, бавно (може би в реда, в който ще ни убие?), за да се увери, че сме го разбрали.

— Е. — Нейпиър вдига високо чашата си. — А сега да пием за нашето ново сътрудничество.

Екипът ми се обръща към мен за насока. Свивам рамене, сякаш искам да кажа — майната му.

— За новото ни сътрудничество — казвам. — И за пълната и безусловна почтеност.

Всички следват примера ми и вдигат чашите си.

Забелязвам, че Нейпиър се усмихва, сякаш съм казал нещо смешно.

Естествено в кутията под Четиринайсета улица в Манхатън има само една батерия от девет волта, захранваща двете мигащи зелени лампички. Въпреки завързаното обяснение на Питър как устройството прехваща интернет пакети и ги препраща в Калифорния, където анализираме десетки хиляди борсови операции, реалността е много по-прозаична. Кутията не прави нищо друго, освен да мига. Не прехващаме нищо. Не анализираме нищо.

Просто караме зелените лампички да мигат.

Да не сте си помислили друго? Не забравяйте — това е история за измама. При всяка измама всеки играе ролята си. И всеки знае, че това е постановка. С едно-единствено изключение. Най-важното нещо в такава ситуация е да се увериш, че изключението не си ти.

Когато на сутринта се събуждам, по някакъв мистериозен начин съм транспортиран в катедралата в Шартър във Франция; главата ми е здраво закрепена в огромната камбана на върха на камбанарията. Далече долу някакъв монах свири весела версия на „Янки Дудъл“ на карильон.