Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Да — отговарям на друг въпрос. — Наистина очаквах Нейпиър да научи за мен. Това е единственият начин номерът да проработи. Трябва да повярва, че прави нещо незаконно.

Тоби кима.

— За да го разкараме накрая. Да се престорим, че ни арестуват или нещо такова. Нали?

Не отговарям. Ставам от дивана.

— Умирам от глад. Искаш ли да ти взема нещо за хапване?

— Току-що ядох.

— Добре. След малко се връщам.

Излизам.

Краят на август е и Станфорд е в лятна ваканция. Университетският булевард, който през есента е пълен със студенти и скейтъри, сега е спокоен. В съботния ден целият град изглежда пуст и някак нереален, като филмов декор. Без да спирам да крача по тротоара, изваждам мобилния си телефон и набирам номера.

Силия вдига на второто позвъняване.

— Ало?

— Здрасти, Кип съм.

— Здрасти, Кип. — Чувам я да казва нещо на онзи, който е до нея — нещо от рода на „мъжът ми…“ После долавям мъжки глас и шумолене на вестник. Накрая тя отново заговаря по телефона: — Какво има?

— Тоби ме помоли да ти се обадя. Иска да ти се извини, че е затворил така ненадейно.

— Моля?!

— Когато разговаряхте преди малко. Стана му неловко, че е прекъснал разговора така рязко. Помоли ме да ти кажа, че съжалява.

— Аз не… Не съм разговаряла с Тоби…

— Странно — казвам. — Сигурно нещо съм объркал. Както и да е. Как вървят нещата при теб?

— Да не се обаждаш просто да си дърдориш?

— Че как иначе? Как е Карл? Всичко наред ли е?

— Всичко е идеално — отвръща тя. Ледено. Идеално.

— Е, добре — казвам. — Май не уцелих подходящия момент.

— Не… просто…

— Разбирам. Ще се чуем по-нататък. Дочуване, Силия.

— Дочуване.

Затварям и пускам телефона в джоба си.

Излиза, че Тоби е доста сносен лъжец. Не е разговарял по телефона с майка си. Сигурно съм сгрешил с преценката си за гените. Може пък в крайна сметка да е наследил моите.

Решавам да прескоча закуската и направо да обядвам.

По пътя пъхам две монети от по четвърт долар в машината за продажба на вестници и измъквам „Сан Хосе Мерк“. После продължавам към „Ел Поло Локо“ и си поръчвам тако с риба и кола. Продавачът ми подава номерче.

— Вие сте номер тринайсет — казва ми. — Ще ви извикам, когато е готово.

Настанявам се на една маса и започвам да чета вестника. Подобно на актьор в гигантска кармическа шега, разгръщам на бизнес страниците и се натъквам на снимката на Ед Нейпиър в смокинг, застанал зад рулетка. Май не мога да се измъкна от него дори когато просто искам тако с риба. Статията е за борбата на Нейпиър за купуването на стария „Трокадеро“. Онова, което отначало бе не особено интересна история за недвижими имоти, явно се е превърнало в гледана от всички сапунена опера. В най-общи линии сюжетът е следният: старото казино „Трокадеро“ банкрутира. Ед Нейпиър се появява като рицар на бял кон и предлага да го купи, да го разруши и на негово място да построи най-голямото казино в Лас Вегас — четири пъти по-голямо от „Облаците“! (Точно така вестниците цитират Нейпиър — с възклицателен знак след възбудените му прокламации! Хотелът ще бъде огромен! Най-огромният в Лас Вегас!

Акционерите на стария „Трокадеро“, които само преди седмици са предполагали, че ще видят мизерни центове срещу всеки инвестиран долар, се съгласяват на сделката. За беда на Нейпиър в същия момент се появява друг играч и прави конкурентно предложение. Това предложение е от малко известен консорциум от европейски и японски инвеститори. Затова Нейпиър повдига залога си и предлага освен да изкупи акциите по номинал да изплати допълнителни премии. Европейците и японците вдигат мизата още повече. Нейпиър отново плаща пода и качва отгоре. Започва война на наддаване и вестниците надушват историята. Според някои Нейпиър изобщо няма толкова пари. Компанията му е частна и почти никой не знае финансовото й състояние, но според слуховете далеч не било розово. Някои твърдят, че построяването на „Облаците“ едва не докарало Нейпиър до банкрут. Някои политици започват да мърморят за връзките му с организираната престъпност. Други пък недоволстват, че „Трокадеро“ — последното потенциално място за развитие в Ивицата — не бива да бъде продавано на чужденци от Европа и Япония.

Зад целия този пушек и шумотевица на вестникари и политици е ясно едно — че две компании са се вкопчили в смъртен двубой за хапка за милиард долара. Ед Нейпиър закъсва с парите и се нуждае от свежи сили, ако иска да спечели наградата.