Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Дмитрий. — Произнася името съвсем тихо, сякаш Дмитрий е застанал до него. В продължение точно на една секунда Сустевич прилича на луд, разговарящ с невидим приятел. После, сякаш по силата на някаква магия, Дмитрий се появява иззад ъгъла и застава точно на мястото, където гледа Сустевич.

— Да, Професоре?

— Още с колко време разполага господин Ларго? Докато ни върне дванайсетте милиона?

— С осем дни.

Професора кима.

— Осем дни. Не е много. — Обръща се към мен. — Ще можете ли да ми се издължите?

— Мисля, че да. Но да кажем — просто да кажем, — че ви помоля за още няколко дни. Възможно ли е?

— Да — казва Сустевич.

— Е, добре тогава. — Започвам да си мисля, че в крайна сметка Професора е разумен човек.

— Но ще ви отрязвам по един пръст за всеки допълнителен ден — казва той.

Кимам.

— Разбрах. Значи десет дни е максимумът.

— Не непременно.

— Мисля да се опитам да се вместя в първоначалния срок.

— Много мъдро от ваша страна. Дмитрий, бъди така добър да заведеш господин Ларго в мазето и да му демонстрираш колко важно е навременното връщане на дълговете.

— Знаете ли, наистина няма нужда — казвам аз.

Дмитрий вади от джоба си пистолет и ми се усмихва.

— Моля, елате с мен.

Обръщам се към Сустевич.

— Вижте, ние сме делови партньори. Не е нужно да се прибягва до насилие.

— Доколкото разбрах, неотдавна сте били на летището в Пало Алто. Качили сте се в частен самолет. Два пъти за два дни. Надявам се, че няма да се опитате да изчезнете, без да сте се издължили. Би било неразумно.

— Напълно съгласен.

— Моля, елате с мен — повтаря Дмитрий.

— Няма — отвръщам.

Дмитрий опира дулото в челото ми и небрежно обира спусъка.

— Чакай малко де — казвам и бавно вдигам ръце. — Дай малко по-спокойно с тоя спусък. Изглежда страхотно във филмите, но е доста неразумно да се прави на практика, особено при свален предпазител. Къде си го научил, по дяволите?

— В руската армия — отвръща Дмитрий.

— О — казвам.

— Дмитрий се пали много лесно — обяснява Сустевич. — По-добре ще е да идете с него.

— Добре.

Дмитрий вдига дулото на пистолета към тавана.

— Ще се видим след осем дни — казва Професора. — Ще бъдете тук, нали?

— Със звънчета и музика.

— Е, тогава рибено тако, господин Ларго — казва Сустевич, помахва ми с пръсти за довиждане, обръща се и излиза.

— Рибено тако и за вас.

Дмитрий ме повежда по някакво тъмно стълбище към мазето. То представлява голо бетонно помещение, три на три метра, осветявано от една-единствена крушка в емайлова фасунга и с ключ-шнур. Подозирам, че за мнозина това мазе е било последното нещо, което са виждали.

— Добре, Дмитрий — казвам. — Каква е идеята? Ще ме пребиеш ли?

— Да.

— Не е нужно. С шефа ти сме партньори. Правя пари за него. Работя за него.

— Да.

— Дмитрий, в Русия може и да си въртите бизнеса, като бъхтите служителите си, но това тук е Силициевата долина. Новата икономика. Всеки работи на свободна практика. Интернет променя всичко. Всеки работи върху „Проект Аз“.

— Да — съгласява се той. И с това предупреждение забива дясно кроше в челюстта ми. Политам назад и рухвам на пода. Болката ме пронизва от опашката до врата. Дали не съм си счупил нещо?

— По дяволите — казвам. — Току-що платих петстотин долара на шибания зъболекар. Да не си луд?

Веднага съжалявам за въпроса си, защото Дмитрий явно го приема като предложение за поведение. Получавам як ритник в зъбите. Ако не болеше толкова, сигурно щях да се разсмея — плодовете на труда на доктор Чатчадабенджакалани се разпиляват по пода; единият зъб се удря в отсрещната стена и отскача като топче на рулетка.

— О — пъшкам тъжно и докосвам с показалец новата дупка в устата си.

— Добре — казва Дмитрий. — Това е. Имате осем дни. Следващия път ще ви накарам да пиете киселина.

— Да пия киселина? — Поклащам глава. — Вие, руснаците, не сте с всичкия си.

— Да — съгласява се Дмитрий. Навежда се и ми подава ръка. Преди малко ме е бъхтил и ми е избил преден зъб, а сега ми е другарче. Изправя ме и ме потупва по гърба. — Осем дни. Трябва да ни платите дванайсет милиона долара.

— Знам — отвръщам. — Или в противен случай ще ме убиеш с киселина.

— Сина ви също — напомня Дмитрий и вдига пръст. — Не забравяйте сина си.

Таксито до вкъщи излиза сто и двайсет долара. Истинско безумие, решавам, докато слизам и затръшвам вратата. От катастрофата насам съм похарчил повече пари за таксита, отколкото за купената втора ръка хонда.