Мэтью Кляйн - Лов на балами

Прибирам се и правя две бързи телефонни обаждания — до сервиза на Ханк, за да попитам за колата ми („след три дни е готова“) и до доктор Чатчадабенджакалани („направо идвайте“). След още едно возене с такси до Сан Хосе (двайсет и три долара), две инжекции новокаин и след още малко си имам нов преден зъб, който — за съжаление — само приблизително подхожда на стария ми нов преден зъб. След като го закрепва за венеца, доктор Чатчадабенджакалани вдига пред лицето ми огледало като бръснар, който ти показва новата ти прическа.

— Става ли? — пита ме.

Взирам се в новата си двуцветна усмивка в сиво-кафяво и бяло, нещо като хотелското лоби на Ед Нейпиър. Майната му. Времето за прелъстяване на жени отдавна е отминало.

— Добра работа, докторе.

Докторът ме придружава до бюрото в приемната и вкарва разходите в компютъра си. Очаквам някаква отстъпка — в края на краищата съм купил три зъба за дванайсет часа, — но доктор Чатчадабенджакалани ми връчва сметка за двеста и петдесет долара — точно половината от цената на първоначалните два.

На излизане съм принуден да си призная, че оприличаването с „делови разходи“ бързо издиша. Когато доктор Чатчадабенджакалани весело ме изпраща с „До скоро!“, само махам с ръка, без да се обръщам.

Вечерта с Тоби гледаме борба по телевизията. Този спорт започва да ми харесва. Гледам как двама намазани с олио дългокоси здравеняци се търкалят по ринга и ми хрумва, че имам много общо с Убийствената осмица и Франки Юмрука. Разбира се, двамата са играещи по сценарий актьори и по-голямата част от карикатурното насилие си е чиста измама — най-обикновена хореография. Но въпреки това от време на време се случва нещо неочаквано — прекалено далеч изнесен удар, подхлъзване, ненавременен скок или забравено претъркулване. Насиняват се мускули, чупят се кости. Знам, че е имало дори времена, когато не са липсвали и смъртни случаи.

Езикът ми докосва двата ми разноцветни предни зъба. Единствената разлика между моята измама и тяхната е в количеството заложени пари. Разбира се, както и моментът с пиенето на киселина. Доколкото знам, нито един професионален борец не може да се похвали с подобно удоволствие.

Телефонът звъни. Вдигам. Ед Нейпиър е.

— Утре сутринта. Прехвърлям пари в сметката ти. Три милиона.

— Три милиона — повтарям аз. — Добре.

— Помниш ли какво се разбрахме?

— Разбира се.

— Не помисляй да направиш някоя глупост.

— Няма.

— Обади ми се, когато одобрят парите.

Затваря.

Тоби се обръща към мен.

— Кой беше?

— Ед Нейпиър.

— И какво?

— Утре сутринта ще прехвърли три милиона долара в сметката ми.

— Три милиона — казва той. — А дължиш на Сустевич само дванайсет. Горе-долу същото.

— Горе-долу — съгласявам се.

Тоби се усмихва и кима. За първи път през живота си го виждам впечатлен от баща си.

Понеделник сутрин е и тримата с Тоби и Джес играем на джагата.

Играенето на джага е миниатюризирано насилие. Въртим китките си и блъскаме с редиците пластмасови футболисти едно нещастно жълто топче. Масата се тресе и трещи. Топчето лети, блъска се в стените, рикошира.

Завъртам китка. Пластмасовият ми играч улучва топчето.

— Не! — крещи Джес.

Топчето профучава покрай защитника й и попада в мрежата.

— Мамка му — изругава тя. — Къде е Питър, по дяволите?

Двама на един сме — аз и Тоби срещу Джес. Питър го няма цяла сутрин. Засега можем да минем и без уменията му на програмист, но отчаяно ни трябва за играта.

— Тоби, обади му се.

— Току-що му се обадих.

— Обади му се пак.

Тоби отстъпва от масата, хваща патериците си, куцука към телефона. Набира номера на Питър, изслушва съобщението, затваря.

— Не отговаря на мобилния си.

— Опита ли на домашния?

Тоби кима.

— Къде е? — отново пита Джес.

— Ще дойде — отвръщам. Вадя топчето от вратата. — Пет на два — казвам и пускам топчето срещу един от малките й пластмасови играчи.

Питър пристига малко след единайсет, блед и без дъх.

— Трябва да поговорим — казва още от вратата.

Тоби, Джес и моя милост продължаваме да играем.

Джес губи катастрофално.

— Идвай веднага — казва тя и показва мястото до себе си, без да вдига очи от масата.

Тоби хвърля. Джес завърта играчите си и запраща топчето към вратата ни. Тоби рязко дърпа защитниците наляво, с което разтърсва масата. Спира удара със силно тракане.

— Трябва да поговорим — отново казва Питър Рум.