Мэтью Кляйн - Лов на балами

Господин Сантуло сяда на дивана до мен, като оставя бутилката „Олд Търки“ и кутията джинджифилова бира отворени на бара като някакво мъчително обещание.

— Кип — казва той. — Трябва да ми помогнеш.

Отпивам от хайбола си.

— Как, господин Сантуло?

— Сметките ми — казва той и посочва масивното бюро в края на стаята. Върху него виждам дебела купчина листа и чекова книжка. — Да ги плащаш вместо мен, става ли?

— Сигурен ли сте? Нима ми доверявате подобно нещо?

Той се изсмива. Може би това означава да. А може и да не е чул въпроса.

Ставам от дивана, довършвам питието в чашата си, разклащам леда. Отивам до бюрото, преглеждам сметките. Бумащина за три месеца — кабелна телевизия, електричество, телефон, вода. Пред последните сметки е напечатано заплашителното „Последно предупреждение“.

— Не виждам проклетите цифри! Прекалено дребни са! — казва господин Сантуло.

— Къде е внукът ви? — питам аз. С други думи — защо не помолите него?

Господин Сантуло кима и казва:

— Внук ми е арабин.

— Да — отвръщам. — Знам.

Мисля, че това разминаване ще означава край на разговора ни и че сега ще се оттегля с купчината хартии в апартамента си и ще прекарам следващия час в сортиране и пресмятане на сметки.

— Добре, господин Сантуло. Ще се погрижа за това. Няма проблем. И благодаря за хайбола.

Господин Сантуло кима и казва:

— Иска да променя завещанието.

— Кой това?

— Внук ми. Но аз му казах, че знам какво е намислил. Знам — повтаря и размахва показалец към мен.

— Така ли?

— Знам какво е намислил — отново заявява старецът.

Оставям внимателно празната си чаша на бюрото и събирам сметките. Взимам чековата му книжка.

— Ще платя всичко това и ще го пусна по пощата.

— Благодаря, Кип.

Кимам.

— Внук ми е арабин — обяснява ми господин Сантуло, докато вървя към вратата.

— Аха — съгласявам се и внимателно затварям след себе си.

И тъй, ето до какво се свеждат нещата.

Всички мамят. Някои хора го правят левашката, опитват се да откраднат от собственото си семейство. Някои са паднали толкова ниско, че обират възрастните и безпомощните.

Така че ако се премислят всички страни, колко лош съм всъщност? Всеки изпържва всекиго. Аз съм единственият с достатъчно скрупули, за да се опитвам да живея почтено от това.

На сутринта се събуждам рано и се измъквам от дивана. Тоби все още спи в спалнята ми. Вземам телефона от кухнята и се обаждам на Джес.

— Добро утро. Спиш ли?

— Хмм — отвръща тя. Представям си как се протяга в леглото си в тясна тениска, а зърната на гърдите й изпъкват под смачкания памук като розови пръстчета. — Какво има?

— Нищо. — Мъча се да говоря тихо. — Не сме разговаряли от Вегас. Сама ли си?

— Разбира се.

— Всичко наред ли е? С Нейпиър?

— Хмм. — Все още е сънена. Може би в момента търка очи и гледа часовника. Поема си дъх, прозява се. — Иска да се видим довечера — казва най-сетне. — Казал е на жена си, че ще има делова вечеря.

— Разбирам. — Опитвам се да говоря неутрално.

— Точно това искаше, нали?

— Да.

— Правя го заради теб. Искаш да съм близо до него. Точно така каза.

— Да, добре. Точно така казах. — Макар да не съм много сигурен — особено сега, след като го повтарям на глас.

— Знаеш ли кое е странното?

Изсумтявам.

— Не ме удари.

— Кой?

— Ед — отвръща тя.

За момент фамилиарното споменаване на малкото му име ме изкарва от релси.

— В смисъл?

— В самото начало ми каза, че удрял жена си. Това правеше нещата по-лесни. Нали се сещаш, ударът. Затова донякъде очаквах… нещо. Ако не удар, то може би поне заплаха. Но засега няма нищо. Държи се като истински джентълмен.

— Може би все още не го познаваш достатъчно добре.

— Хмм… — Тя се замисля над думите ми. — Доста добре го познавам — отсича накрая. И това ме убива мъничко отвътре.

— Разбирам.

— Има и още нещо,

— Какво нещо?

— Сякаш нещо не му е наред. Не мога да определя какво точно. Нещо не ми звучи наред.

— Мислиш ли, че ни е усетил?

— Ед ли?

Отново на малко име. „Да, Ед — иде ми да кажа. — Шаранът“.

— Мисля… — Тя млъква за момент, обмисля думите си. — Мисля, че е… подозрителен.

— А ние точно това искаме — казвам аз.

— А ние точно това искаме — повтаря тя. Чувам шумоленето на чаршафи. Представям си я как се надига и се обляга на таблата на леглото. — Работата е, че не е станал милиардер просто така. Не се е родил богат. Спечелил е парите си.