Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Господи, татко — казва. — Да не се опитваш да ме убиеш?

Разсмивам се.

— Опитвам се да те спася — казвам, макар добре да си давам сметка, че всичко говори за тъкмо обратното.

Пристига ченге от Менло Парк, взема показанията ни и прави толкова много моментални снимки на мястото на катастрофата, че спокойно би могъл да напълни цял албум.

Не споменавам за преследващия ни линкълн, не измислям никакви оправдания. Казвам самата истина — че гледах в жабката, вместо в пътя. Подминавам факта, че всъщност вината е на сина ми, макар че тайно си мисля точно това.

Ченгето ме проверява за алкохол. Минавам теста. След по-малко от трийсет минути продължаваме с такси. Докато потегляме, гледам как товарят смачканата ми като акордеон кола на един камион и я откарват към автосервиза в Уилоу. Сбогом, моя вярна хондичке.

Таксито ни откарва до Пало Алто и ни оставя пред квартирата. Възрастният ми хазяин господин Сантуло ни очаква на прага. Облечен е с потник, от който надничат белите косъмчета на гърдите му, и със синята хавлиена роба. Как ли е научил кога ще се прибера? Нима е стоял тук часове наред и ме е чакал да се появя? Това ли ще донесе старостта и на мен — самотни дни и часове стоене на прага в очакване някой да дойде? Ще има ли изобщо някой, който да идва при мен?

— Кип — казва той. — Трябва да ми помогнеш.

— Добре, господин Сантуло — казвам и посочвам Тоби. — Запознахте ли се със сина ми?

— Внук ми го няма — отговаря той на друг въпрос.

— Добре, господин Сантуло — казвам и се обръщам към Тоби. — Веднага идвам.

Мятам му ключовете. Те дрънкат, докато летят. Тоби ги улавя и тръгва към апартамента.

Следвам господин Сантуло до втория етаж. Спираме при вратата на апартамента му, той дълго търси ключа във връзката и накрая успява да го намери.

Жилището му прилича на изложба от 50-те - маслиненозелен диван, кафяв килим с цвета на стари обувки и кухня на бъдещето, както са си я представяли навремето, с механизирани кафеварки и електрически котлони.

— Сядай — маха към дивана господин Сантуло. — Искаш ли хайбол?

Влизал съм в апартамента на господин Сантуло точно пет пъти и той всеки път ми предлага хайбол. Оглеждам помещението. По лавиците над телевизора, на кухненския плот, на всяко свободно място виждам стари снимки на жена му (отдавна покойница) и на самия господин Сантуло като млад — богат, щастлив, изпълнен със сили, пълен с пари и преуспяващ, готов да завладее света. Представям си го с жена му преди четиридесет години в този апартамент, как забавляват приятели, наливат уиски със сода и го предлагат на гостите в дневната и на балкона. Чувам буен смях, неприлични шеги, кискащи се жени. Из апартамента сигурно тичат и деца, блъскат се в краката на големите, хващат ги за снимки и целувки.

Поглеждам господин Сантуло. Сега е стопен във всеки смисъл на думата — стройната му фигура се е изгърбила, косата му е побеляла, лицето му е изпито, от зъбите са останали жълти и черни корени. Жена му е мъртва вече двайсет години. Дъщеря му почина неотдавна. Самичък е. Светът му се е свил до площта на къщата му и до петте метра бетон, водещи до тротоара пред нея.

На каква възраст се случва това? На каква възраст светът, който така си свикнал да командваш, се свива до размерите на ключалка? Внезапно ли става? Може би някоя сутрин се събуждаш и осъзнаваш, че всичко е свършило — че връзките ти с живота са изчезнали? Или е постепенно, като бавното спускане на мрака? До този момент ми е било жал за господин Сантуло заради растящата му деменция. А сега се питам — всъщност това не е ли проява на милост?

— А колко по-различна е моя милост? Аз съм петдесет и четири годишен бивш мошеник. Жена ми ме е напуснала. Само допреди три седмици почти не разговарях със сина си. Нямам нищо — нито семейство, нито работа, нито приятелка. Събуждам се сам. Спя сам. Сигурен съм, че ще умра сам. Може би точно така се получава. Опитваш се да оправиш грешките си, очакваш животът ти да стане по-добър, а той просто отминава.

— Да — отвръщам на господин Сантуло. — Мисля, че един хайбол няма да ми се отрази зле.

Хайбол означава уиски, лед и джинджифилова бира, сервира се във висока чаша. Макар да се смятам за талантлив пияч, запознат с всички аспекти на хобито, със срам трябва да си призная, че нямах никаква представа какво представлява този коктейл. Нито пък че е толкова великолепен. Но пък и откъде бих могъл да знам? В момента пия първия хайбол, правен в Америка поне от 1962-ра насам.