Мэтью Кляйн - Лов на балами

— И как свършва всичко?

— Как си мислиш, че свършва?

— Нямам представа. Разкарваш го, така ли? Караш го да си помисли, че всички сме изгубили, че сме банкрутирали и затова той не ни търси сметка.

Изненадан съм от внезапния интерес на Тоби към * работата ми.

— Откъде това любопитство?

— От желанието ми да се науча.

— Да не би да кроиш планове да наследиш занаята?

— Не. — Той се взира в очите ми в правоъгълника на огледалото. Взира се изпитателно, мъчи се да разбере дали не се майтапя. — Просто съм любопитен — казва, но извръща поглед.

Иска ми се да му се извиня, но нямам тази възможност. Забелязвам нещо странно в огледалото. Черен линкълн. Предното стъкло е тонирано, така че едва различавам очертанията на двама мъже зад него. Колата ме следи.

— Не се обръщай — казвам на Тоби. — Следят ни.

Тоби моментално се обръща и проточва врат, за да види какво става. Още от петгодишен не слушаше какво му се говори.

— Кои са тези?

— Не знам. Виждал ли си тази кола преди?

— Не.

Натискам газта и гледам как стрелката на спидометъра скача до 110 км/ч. Шмугвам се в лявото платно, профучавам покрай едно бавно волво, карано от монахиня в черни одежди. Докато я задминавам, тя поклаща глава и ме поглежда мръснишки. Засрамвам се и извръщам очи.

— Татко, май сестрата ти показва среден пръст — казва Тоби.

Продължавам напред. И наистина, в огледалото виждам как монахинята размахва среден пръст зад стъклото.

— Е, това определено не може да се види всеки ден — отбелязва Тоби.

Така си е. Поглеждам назад и установявам, че линкълнът продължава да ни преследва на обичайните четири коли зад нас. Забелязвам табелката с номера: С5К-885.

— Запиши — казвам на Тоби. — С5К-885.

— Добре - казва Тоби. Следва мълчание. — Ъъъ… да имаш химикалка?

Поклащам глава. Това хлапе винаги е било разочарование за мен. Навеждам се към жабката и лакътят ми закача гипсирания му крак.

— Ох! — казва той.

— Май е по-добре да си свалиш крака.

— Ох, не мога.

Отварям жабката. Намирам евтина химикалка и му я мятам през рамо.

— С5К-885.

— Добре, чакай малко, чакай малко…

— С5К-885 — повтарям аз.

— Как беше?

— С5К-885.

— По-бавно.

С…5…К…

— Татко, внимавай!

Набивам спирачки. Пред мен — не на място сложен светофар, неизвестно защо светещ червено. Между мен и него — четири автомобила, покорно спрели пред сигнала.

Хондата се разтърсва, изскърцва и се плъзга по асфалта. Започваме да поднасяме, губя контрол. Опитвам да завия наляво, в посоката на поднасянето — точно както те учат да правиш.

На кого му е хрумнала кретенската идея, че трябва да завиваш в посоката на поднасянето? Трябва да го открия и да обсъдим въпроса по-подробно. Рязкото завъртане запраща предницата в бетонния разделител между източните и западните платна на магистралата. Блъскаме се в стената и усещам как коланът ми се опъва и се впива в гръдния ми кош.

Дори в този миг си мисля за Тоби. Чувам се да произнасям думите — което е невъзможно, тъй като целият инцидент трае по-малко от секунда. „Господи, дано си е сложил колана. Моля те, Тоби, дано поне веднъж да си направил каквото трябва“.

Чува се нещо като изстрел, въздушната ми възглавница се отваря. Тъканта ме зашлевява през лицето като женска длан. После се отпуска и увисва върху волана като смущаващо напомняне за страстния изблик.

Спрели сме насред магистралата, обърнати срещу движението. Виждам как линкълнът дава мигач, минава в дясното платно и продължава нататък.

След това забелязвам волвото да лети право към нас. Монахинята набива спирачки. Гумите й започват да пушат. Чува се пронизителен писък. Ръцете й са се вкопчили във волана, зъбите й са стиснати като на вкочанен труп.

Волвото намалява дотолкова, че сблъсъкът му с хондата е по-скоро приятелско потупване. Отхвърлен съм един-два сантиметра назад. Чувам как фаровете се пръскат. Виждам я през предното стъкло. Добре е — явно е добре, тъй като ме псува здравата, макар думите й да са приглушени от двете дебели стъклени прегради.

Обръщам се бавно към Тоби. Ужасявам се при мисълта какво мога да видя — че е мъртъв, че вратът му е счупен и от ъгълчето на устата му тече струйка кръв; или пък че изобщо го няма — изхвърчал е толкова бързо през прозореца, че не съм го забелязал, и сега лежи размазан на петнайсет метра от колата.

Вместо това той ме поглежда и се усмихва, вдигнал евтината химикалка до ухото си, сякаш веднага щом всичко се успокои, ще допише номера, който му повторих цели три пъти.