Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Да — казвам аз. — Шест процента за трийсет секунди. Представете си, ако го правим отново и отново. Възможно е да реинвестираме печалбите си на всяка половин минута. Можем да програмираме компютъра да го прави автоматично. Ако продължим все така, възвръщаемостта ще бъде… — Гласът ми замира. — Доста голяма — завършвам най-сетне.

— Направо астрономическа — казва Нейпиър, който продължава да се взира в екрана. Не може да откъсне очи от него.

Помещението е потънало в тишина. Взираме се в Нейпиър, който все още е зяпнал екрана. Накрая той се обръща към Питър.

— Можеш ли да го направиш? Днес? Още сега?

— Кое?

— Да го накараш да се повтаря. Да продължава да избира акции отново и отново.

— Не — отвръща Питър. — За днес няма да стане. Ще е нужна малко работа. Не кой знае колко…

— А за утре?

— Може би… — отвръща Питър. Обръща се към мен. — Какво ще кажеш, Франклин?

Свивам рамене.

— Да кажем, че ви дам двеста бона — предлага Нейпиър. — Още сега. Тази сутрин. До утре ще бъдат в сметката ви. Тогава ще можем ли да го повторим отново?

— Да — казвам аз.

Той се обръща към Питър.

— Значи за утре, нали? Ще го направим достатъчно пъти, за да удвоим парите. Като експеримент. Става ли?

Питър се колебае. Поглежда ме. Кимам.

— Да, добре — съгласява се накрая той.

Нейпиър става. Оправя си вратовръзката. Кима на останалите.

— Много добре. — Помамва ме с пръст. — Франклин, ела с мен.

Излизаме от конферентната зала и аз затварям вратата.

— Какво му е? — пита той.

— На кого?

— На Питър.

Свивам рамене.

— Смята, че правим нещо незаконно.

Погледът на Нейпиър се впива в мен.

— Така ли е?

— Не.

— Тогава няма за какво да се безпокои.

Кимам.

— Дай ми банковите ви сметки. Ще депозирам двеста хиляди. Утре ще видим дали „Пития“ може да ги удвои.

Нейпиър си тръгва и аз се връщам в конферентната зала. Вместо усмивки и радостни викове ме посреща мълчание. Четиримата гледаме през прозореца как Нейпиър изкарва мерцедеса си от паркинга.

— Е, не беше трудно — обажда се най-сетне Джес, когато Нейпиър се изгубва от поглед.

— Да — съгласявам се аз.

Но не изпитвам кой знае какъв триумф. Знам, че скоро ще стигнем точката, от която връщане няма. Ед Нейпиър ще ни пробва още един последен път, като прехвърли близо четвърт милион в банковата ни сметка.

Повечето дребни мошеници биха се отказали в този момент. Ще си поделят тези двеста бона и ще се изпарят от града,

За нас обаче това е само началото. Скоро ще накараме Нейпиър да набере скорост и този четвърт милион вместо тлъста сума ще ни се вижда съвсем дребна и незначителна, като някаква грешка при закръглянето.

Ето това е разликата между дребните мошеници и хора като мен. Амбицията. И нагласата, че можеш да го направиш, желанието да промениш света. Щом като ще играеш, играй на едро, така мисля аз. Щом ще рискуваш да попаднеш в затвора или да умреш разчленен от някой мафиот, то нека ударът ти да е възможно най-голям. Друга възможност няма да ти се отвори.

Но докато седя на конферентната маса и гледам забързаните коли по Бейфронт, изпитвам нещо странно. Спомням си следобеда на масата за блекджек, за това как настоявах да продължа, когато трябваше да пасувам. И как това — неизбежно, напълно предсказуемо — ме бе довело до провал и в крайна сметка — до пълен фалит.

Да, знам какво си мислите.

Но не всичко се развива по начина, по който си въобразяваме. Понякога в реалния живот предчувствията се оказват напразни.

Прибирам се с Тоби. Той е седнал на задната седалка в хондата и е протегнал гипсирания си крак на предната, използва скоростната кутия като отоманка.

— Е, тате, кажи ми какъв е планът.

Поглеждам го в огледалото.

— Знаеш какъв е.

— Само в най-общи черти — казва той. — Затова ми кажи дали съм прав. Утре Нейпиър ни дава парите. Оставяме го да спечели. Той набира скорост и е готов да заложи още повече. Така ли е?

Движим се по брега, покрай солниците. Каргил е собственик на двайсет и пет хиляди акра солници в този район. От Златната треска отпреди век и половина те добиват сол тук, като прокарват водата от залива през диги и насипи и я оставят да се изпарява на слънце. През сухата есен прибират останалата бяла маса. Отвратителен процес, който оставя крайбрежието (вече белязано със сталагмити) по-бедно, но пък прави американските производители на чипс неизмеримо по-богати.

— Нещо такова — отвръщам.