Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Тоби, хрумна ми нещо — казвам тихо, изваждам си портфейла и му давам две стодоларови банкноти. — Ето ти малко пари. Защо не поиграеш на автоматите?

Той поглежда парите, но не ги взема.

— Всъщност надявах се да поостана.

Интересно усещане е да ти се прииска да нариташ задника на собствения си син. Признавам, че все още не бях попадал на тази нишка от пъстрия гоблен на живота ми.

— Тоби, синко — казвам нежно. — Не се ли разбрахме нещо?

Той ме поглежда озадачено.

Продължавам с все така тих и спокоен тон:

— Че можеш да дойдеш, но си длъжен да ме слушаш за всичко. Че сега аз командвам, а ти просто се учиш. Нали?

Тоби се взира в мен. Не мога да разчета физиономията му. Устните му са свити в тънка усмивка, но не ми се вижда особено радостен.

Хвърля поглед към Лорън Нейпиър. Лицето й е безизразно и ведро. Сигурно подобни неща й се случват непрекъснато — бащи и синове да се изправят един срещу друг заради нея.

— Тоби — отново повтарям тихичко.

Накрая той кима. Взема двете стотачки от ръката ми. Скача на здравия си крак и взема патериците.

— Ще огледам казиното.

Искам да му благодаря и да го потупам по рамото, за да го успокоя, но той изкуцуква толкова бързо, че нямам време да реагирам.

Следвам Лорън Нейпиър през казиното към асансьора. Тя натиска копчето и двамата мълчаливо чакаме. Вратите се отварят и изчакваме шестима японски бизнесмени да слязат. Те оглеждат Лорън, докато минават покрай нас — тя е с повече от педя по-висока от тях, истинска нордическа гайджин. Сигурно в родината си са тихи и учтиви, инженери или директори, които никога не биха си позволили така открито да зяпат красиво момиче. Лас Вегас обаче ни прави хлъзгави, освобождава ни от задръжките ни и ни кара да правим неща, които не бива.

Като например това: влизам в асансьора с Лорън Нейпиър и знам, че ми предстои да правя секс с нея. Тя натиска копчето, на което пише 33.

— С мъжа ми имаме отделни етажи — обяснява ми.

— Колко удобно.

— И за двама ни.

Стигаме на трийсет и третия етаж и минаваме по къс коридор. Тя пъха картата си в четящото устройство. Електронната ключалка изщраква и Лорън отваря вратата с побутване с пръст.

Озоваваме се в скромен апартамент, обзаведен в аскетичен азиатски стил. Леглото представлява ниска платформа с тънка постелка. До него има лакирано черно китайско сандъче с червени ръбове. Черно бюро с ваза, в която е сложена една-единствена орхидея; листата на цветето са бели с кървавочервени пръски. На стената е окачен плазмен телевизор.

Тя затваря вратата и ме целува, без да каже нито дума. Не съм целувал жена от шест години — още отпреди да вляза в затвора. Странно ми е да усещам езика й в устата си и съм изненадан от агресивността й, от силата, с която притиска тила ми.

Разкопчава ризата ми и ноктите й оставят следи върху косматите ми гърди. Помъква ме към леглото. Събличаме се един друг. Любим се.

Оказах се прав за ноктите на краката й. Наистина са червени като ярките захарни петлета, които можеш да си купиш в някое кино.

След час, когато сме приключили един с друг и сме задоволили любопитството и отегчението си, напускам трийсет и третия етаж и се прибирам в апартамента си.

В асансьора си мисля за Джес и Нейпиър, чудя се колко ли пъти са го направили и дали на Джес наистина й е харесало, или просто ми прави услуга и изиграва своята роля в удара.

Гледам се в огледалото в банята и си мисля за Джес. Успокоявам се с мисълта, че при един удар понякога се налага да пробуташ на жертвата си нещо влажно, за да й размътиш ума и да я изкараш от равновесие.

На сутринта един от биячите на Нейпиър ни откарва до летището с лъскавата лимузина. Натоварваме се в самолета и отлитаме обратно към Пало Алто.

Същата платиненоруса стюардеса, която ни съпровождаше на идване, отново се грижи за нас и е готова да ни сервира шампанско и вино. Никой — дори Тоби, колкото и да е странно — не се отзовава на предложението й.

Пътуваме мълчаливо. Тоби не ми говори. Аз не говоря с Джес. Питър не разговаря с никого. Всеки е седнал в собствената си редица и зяпа през прозореца. Кацаме и изпитвам облекчение, че мога да се отделя от екипа, пък било и само за час — тишината е станала направо болезнена.

Точно това е проблемът на Големия удар, ако искате да знаете. За подготовката му са необходими месеци. Не можеш да го направиш самичък, така че ти се налага да събереш екип способни специалисти. Налага се да работите заедно, така че трябва да познаваш отблизо всеки от тях, да можеш да предвидиш всеки ход на всеки от екипа. И освен това се налага да си имате доверие.