Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Синко, ти си най-лошият комарджия, на когото съм попадал — отбелязва каубоят.

Крупието ми е дало четворка. На себе си раздава десетка и още една петица. Моите двайсет и едно бият нейните двайсет.

Каубоят поклаща глава и добавя:

— Дори и лудите имат късмет.

Върви ми само едно раздаване. Всъщност това може ли изобщо да се води вървене? След като чиповете ми изчезват, напускам масата и се мотая из казиното. Поглеждам си часовника. С изненада откривам, че вече е шест. Нима съм играл четири часа? Струва ми се невъзможно.

Отсреща виждам бар, издигнат на платформа над нивото на казиното. Решавам да се натряскам. Тръгвам към бара, но на двайсет метра от него се заковавам на място. Спира ме онова, което виждам. Тоби е седнал на един висок стол, подпрял несигурно патериците до себе си. Навел се е напред и говори непринудено — а може би дори флиртува — с Лорън Нейпиър.

Първата ми мисъл е, че синът ми нарочно се мъчи да провали удара, може би от детинско бунтарство. Възможно ли е наистина да е толкова себичен, така глупав, че да изложи на риск всичко онова, което правя… заради него ?

Тръгвам право натам и изкачвам стъпалата. Приближавам Тоби и Лорън Нейпиър. Забелязват ме чак когато заставам между тях. Не й обръщам внимание и впивам поглед в Тоби.

— Какво правиш ?

Той се усмихва.

— Нищо. Просто си приказваме.

Отговаря отнесено, сякаш казва на дъртия си да се успокои — просто си бърбори със сладката гимназистка на обществено място, нищо особено.

Поглеждам нагоре към един от десетките черни стъклени глобуси, взиращи се в нас като очи от небето.

— Наблюдават ви — казвам на малоумния си син.

Лорън се усмихва и тихо казва:

— Успокой се. Правиш сцена.

— Не разбираш ли? Ако мъжът ти ни види да си говорим…

— Той ми нареди да си говорим — отвръща тя.

— Какво?!

— Каза ми да прекарам известно време с всеки от вас. Да се добера до каквото е по силите ми.

— Защо? Подозира ли нещо?

— Предпазлив е. — За миг ми се струва, че се гордее със съпруга си. — Както и да е, просто си бъбрех с Тоби. Между другото, той е чудесен младеж. Още щом го видях, разбрах, че ти е син. Много добре изглежда.

Тоби се изчервява. Не е ясно дали комплиментът е адресиран към мен, или към него. Може би точно това е идеята.

— Седни и се успокой — казва ми Лорън. — Ще те черпя едно.

Изсумтявам и придърпвам един стол. Опитвам се да го напъхам между Тоби и Лорън, но техните столове са прекалено близко един до друг, така че оставам малко назад. Лорън привлича вниманието на бармана и ми поръчва бира. Обръща се към мен.

— Нали това ще пиеш?

— Става.

Гледам я, докато урежда сметката. Все още е облечена в белия костюм от по-рано. Изглежда спретната и свежа като елегантно бельо. Косата й е прибрана на кок и виждам тила й, меката му извивка, няколкото свободно падащи руси кичура. Забравил съм колко е привлекателна. Спомням си онзи следобед в църквата, когато разговаряхме за първи път сериозно — как през следващите няколко часа не ми излизаше от главата. Помня тясната й жълта тениска, съвършените й гърди, белите зъби и порочната усмивка. Представям си я гола и кой знае защо си мисля за ноктите на краката й, боядисани в червено, и си въобразявам как ли ще изглеждат увити около кръста ми.

Плановете ми започват да се променят. Вместо да се натряскам ми се приисква да ме сложат да си легна.

Бирата ми пристига.

— Тъкмо казвах на Тоби, че Ед не спира да говори за вас — казва тя. — Твърди, че фирмата ви е най-изумителното нещо, което е виждал.

— Сериозно?

— Е, кажи ми какъв е планът.

— По-добре не.

— Същото каза и синът ти.

Чувствам се леко засрамен, че съм се усъмнил в Тоби. Може пък да е по-надежден, отколкото си мисля.

Лорън свива рамене.

— Добре де, не ми казвайте. Щом си решен да спазиш уговорката ни…

— Разбира се.

— … прави каквото искаш.

С крайчеца на окото си забелязвам, че Тоби я зяпа. Настойчивият му поглед изнервя.

Тя си поглежда часовника.

— Чудя се дали мъжът ми е свършил горе.

— Свършил?

— С изчукването на партньорката ти, Джесика.

Сигурно съм погледнал изненадано, защото тя отбелязва:

— Разбира се, че знам. В края на краищата нали ме помоли да изляза. — Замълчава. Потърква брадичка с театрално тъжна физиономия. — Как изобщо мога да се върна при него?

Оставя въпроса да увисне във въздуха.

Усещам ерекцията си. Явно Тоби има същата реакция — зяпнал е Лорън Нейпиър, както куче зяпа овнешки бут.