Мэтью Кляйн - Лов на балами

По лицето на домакина ни пробягва сянка на загриженост, но бързо изчезва и Нейпиър отново се усмихва.

— Отлично! Е, а сега… — Той посочва тъмнокосия ангел, застанал до входа на апартамента. — Искате ли по някое чипче?

Чувам „чипсче“, което не ми се връзва особено с кристала и хайвера. После забелязвам, че брюнетката носи четири малки кутии от черно кадифе. Раздава ни по една.

Тоби пръв отваря своята. Вътре има чипове с логото на казиното. Черни, тоест по сто долара. Доколкото мога да преценя, са двайсет и пет. Това прави двайсет и пет стотачки черпене. Отварям своята кутия. Вътре има същото.

— Подарък са — казва Нейпиър. — Моля ви да ги използвате на воля в казиното и да се забавлявате. Сега сте мои партньори. Искам да споделя всичко с вас.

Естествено, сещам се за неизказаната част от уравнението — и той иска да споделяме всичко с него.

Сякаш за да потвърди подозренията ми, Нейпиър отива до Джес. Тя се усмихва топло.

— Джес, искаш ли да дойдеш с мен? Знам, че като отговорник по маркетинга ще се заинтересуваш от някои делови аспекти на „Облаците“. Нека те разведа.

Тя се усмихва сдържано. Той я хваща под ръка и я повежда към изхода.

— Забавлявайте се! — извиква ни през рамо.

Двамата с Джес излизат, а аз продължавам да се взирам след тях. Виждам ги през отворената врата да стоят в късия коридор и да чакат асансьора. Накрая той пристига. Джес и Нейпиър влизат в кабината и започват спускането си надолу към покоите му, където несъмнено ще й покаже много интересни „делови аспекти“, за които до момента не е имала ни най-малка представа.

След четири часа съм в казиното на една маса за блекджек, където се залагат по десет долара. Вече съм върнал подаръка на Нейпиър и съм обогатил трезорите на казиното с двеста от собствените си долари.

Аз самият съм изненадващо лесна мишена за човек, който изкарва хляба си, като обира другите. За съжаление във вените ми тече кръвта на комарджия — винаги удвоявам залога, въпреки че шансовете са против мен, и никога не мога да се спра. Със закъснение осъзнавам, че се наслаждавам прекалено много на тръпката, когато поглеждам тайно поредната карта. Всяко попадение е съблазнително, изпълнено с примамливи възможности.

Сега държа деветка и петица. Крупието открива шестица. Здравият разум ми казва да пасувам, но не мога да се сдържа. Помръдвам пръст по зеленото кадифе и искам нова карта. Крупието — малайка на средна възраст — ми пуска деветка. Ох. Двайсет и три. Изгарям.

Крупието прибира чиповете ми. Поглеждам остатъка — жалки четиридесет долара. До мен е седнал старец с шапка с вместимост около десет галона. Налапал е огромна пура.

— Трябваше да си останеш на четиринайсет — казва ми със силен тексаски акцент.

— След дъжд качулка — отвръщам.

Залагам още два червени чипа. Този път ми се падат седмица и петица. Крупието открива червено вале. Смътно си спомням, че трябва да продължавам всеки път, когато имам дванайсет, независимо какво открива крупието. Или бъркам? Може би съм просто безсилен пред тръпката, която усещам при обръщането на следващата карта? Чувствам се изгубен и абсолютно неуверен.

Правя знак, че пасувам.

Крупието вади карта от тестето и дава на стария каубой до мен осмица. Той има двайсет. Крупието раздава на себе си деветка. Каубоят печели. Аз губя.

— Трябваше да продължиш, щом имаш дванайсет — казва каубоят.

— Стига бе — отвръщам. — Може пък да искам да дам част от парите си на Ед Нейпиър.

Каубоят оставя пурата си в пепелника. Устните му са влажни като близалка.

— Бог е свидетел, че определено ще му свършат работа.

— Така ли? — Залагам още два червени чипа. Крупието ми раздава поп и седмица. Седемнайсет е доста добра ръка, не мислите ли? Особено когато крупието си открива нищо и никаква петица? Но вече не съм толкова сигурен. Всичко ми е като в мъгла. Откакто видях Джес да потегля на личната обиколка с Нейпиър, не мога да фокусирам картите.

— Така чувам — казва каубоят. — Говори се, че построяването на това чудо едва не го разорило. Два милиарда долара, все заеми. Един приятел от Комисията по хазарта твърди, че нямал дори пари за „Трокадеро“.

Оглеждам казиното, хилядите посетители, пъхащи монети от по двайсет и пет цента в игралните автомати, тълпите зад масите за блекджек.

— Като гледам, не го е загазил сериозно.

— Това тук е само илюзия — простичко казва каубоят.

Отново поглеждам ръката си. Седемнайсет. Крупието има петица. Здравият разум ми казва да пасувам. Майната му на здравия разум. Помръдвам пръст. Крупието ми дава карта.