Мэтью Кляйн - Лов на балами

Възможно е също мошениците да подплашат жертвата — отряд полицаи в сини униформи нахлува в пункта в решаващия момент, точно когато жертвата се кани да прибере печалбата. Пред входа спират фалшиви полицейски камионетки, готови да приберат всички присъстващи. Шаранът се измъква от лапите на мнимия закон, а стоте му хиляди долара отиват на вятъра. Въпреки това жертвата се прибира щастлива, че поне й се е разминало удоволствието да кисне зад решетките.

През двайсетте години Жичният удар изчезва. Телеграфите са изместени от по-напредничави комуникационни технологии, а и самите хора стават по-отракани.

Днес се смята, че Жицата е мъртва, че модерните технологии са я превърнали в чаровна реликва от една отминала пъстроцветна епоха. В края. на краищата днешният свят е твърде отракан, за да се върже на подобен номер.

На следващата сутрин и четиримата — Джес, Питър, Тоби и аз — сме в офисите на „Пития“, играем на джагата и чакаме Нейпиър да направи следващата стъпка. Не е ясно каква точно е тя и кога ще бъде направена, но докато си играем, научаваме отговорите — в десет сутринта на стъклената врата на офиса се чука.

Оставям джагата, за да отворя. Тоби куцука зад мен с патериците си. Във вестибюла стои едър мускулест тип с костюм, войнишка прическа и тъмни коси и кожа. Отварям.

— Да?

— Изпраща ме господин Нейпиър. Иска да ви откарам и четиримата на летището.

Зад него виждам паркирана дълга черна лимузина с работещ двигател.

— Не съм облечен за официални срещи — отвръщам.

Мъжът с войнишката прическа ме гледа безизразно.

— Имаме ли право на избор? — питам.

— Честно казано, не.

Оценявам откровеността му. Казвам му да ни изчака отвън и двамата с Тоби се връщаме при джагата.

— Ед Нейпиър ни се подмазва — казвам. — Опитва се да спечели сърцата и умовете ни.

— Жалко, че сме безсърдечни — отбелязва Джес и завърта ръчката с рязко движение на китката си.

Лимузината ни откарва до летището на Пало Алто — голямо колкото пощенска марка, с една-единствена писта. Спираме до частен „Сайтейшън“ X, който чака пред хангара със запалени двигатели.

Шофьорът учтиво ни отваря вратата. Слизаме. Люкът на самолета е отворен, стълбата е спусната. Мъж в пилотска униформа подава глава от входа и се усмихва. Добре дошли на борда — надвиква той рева на двигателите.

На борда има място за осем пътници, а ние сме само четирима. Пищната руса стюардеса също влиза в сметката, но пак имаме място да се опънем. Нейпиър е заредил самолета с шампанско, розе от Ридж и совиньон блан от Марлборо. За мезе се предлага черен хайвер и стриди. Стюардесата снове напред-назад и разнася питиета и ордьоври с увлечението на търговец на фъстъци.

Стига до мен. Избирам си чаша бяло вино.

— Позволено ли ви е да ни кажете накъде летим? — питам деколтето й, докато се е навела над мен.

— Позволено? — Тя ме поглежда объркано. — Разбира се. Отиваме в Лас Вегас.

— Разбира се — казвам аз.

След излитането Тоби и Питър разкопчават коланите си и се оттеглят в задната част на салона. Забелязвам, че лицето на Питър е бледо и изпито, с тревожни бръчици около устата. Дали е част от номера? Великолепно изпълнение на ролята? Или си бие главата и съжалява, че се въвлякъл във всичко това, че внезапно се е разтревожил за евентуалните последици? Гледа потиснато през прозореца и разсеяно поглажда дългата си червена опашка.

За разлика от него, Тоби е направо блеснал с чаша шампанско в ръка. Или и той играе брилянтно ролята си и се преструва на лекомислено хлапе със замаяна от случващото се глава, или наистина е лекомислено хлапе със замаяна от случващото се глава.

С Джес седим един до друг в предната част на самолета. Възможно е да има камери и микрофони, освен това Нейпиър сигурно ще разпита платиненорусата стюардеса, щом кацнем, затова запазваме мълчание и всеки гледа през прозореца си. Утешавам се от докосването на топлата кожа на ръката й. Стюардесата едва ли го забелязва — пък и едва ли ще го сметне за важно, за да го съобщи на Нейпиър, ако я попита, — но аз тайно се надявам ръката й да остане на същото място до края на полета. Джес не я помръдва. Може би чувства същото.

Точно след час и половина кацаме в Лас Вегас. На пистата ни очаква друга дълга лимузина — този път бяла. Натоварваме се в нея и сме посрещнати от друг костюмиран здравеняк.

— Господин Нейпиър ви праща много поздрави — казва шофьорът през рамо. — Съжалява, че не може да ви посрещне лично, но ще се срещне с вас в „Облаците“.