Мэтью Кляйн - Лов на балами

Мелодичните звуци от игралните автомати са направо хипнотизиращи. Осветлението е меко, приканващо. Иска ми се да поостана за момент.

— Мислиш ли? — казвам, но вниманието ми е насочено към Питър Рум, който върви на пет метра пред нас, сякаш физически да покаже как се чувства — откъснат. — Питър се държи странно, не ти ли се струва? — тихо промърморвам на Джес.

— Компютърджии — свива рамене тя, сякаш това обяснява всичко.

Стигаме до асансьорите и натискаме бутона, означен със „Само за кулата“. Изчакваме за миг, след което се разнася тих звън и вратите се отварят. Сякаш по сценарий, отвътре излиза Лорън Нейпиър, ослепителна в специално шит бял костюм от три части, с малка чантичка на шахматно разположени черни и бели квадратчета. Косата й е прибрана на стегнат кок. Усмихва ми се.

— Привет.

Кимам й.

Тя се кани да каже нещо, но забелязва Тоби, Джес и Питър и размисля. Обръща се и се отдалечава. Гледам задника й, докато изчезва в казиното.

— Коя е тази? — пита Тоби.

— Жената на Нейпиър — обяснявам.

— Значи е женен?

— Когато му изнася. — Докато го казвам, кой знае защо, си мисля за Джес.

Срещаме се в един часа. Целият трийсет и пети етаж е огромен апартамент с прозорци вместо стени, от които се открива изглед към проблясващите светлини на Ивицата долу и към пустинята на югозапад. Очакват ни маси с бели ленени покривки, отрупани с натрошен лед, върху който са подредени отворени миди, малки купички хайвер и стриди. На една съседна маса вече са наредени напълнени и готови за пресушаване чаши шампанско.

Ед Нейпиър не се вижда никъде. Вместо него се натъкваме на двама едри типа от личната му охрана с пъхнати в ушите слушалки и жици, изчезващи под саката им. Застанали са стоически в края на помещението.

Питър, Джес и моя милост се мотаем около масите, без да сме сигурни дали можем да си вземем. Естествено Тоби няма подобни задръжки. Подпира се на патериците си и си пълни чинията. Поглъща първата хапка като причастие.

— Фантастично, Франклин — казва, като натъртва на псевдонима ми така, че той прозвучава още по-нелепо, отколкото е. — Задължително трябва да опиташ.

Преди да успея да го изгледам свирепо, на входа настъпва кратка суматоха. Нейпиър влиза в апартамента, съпровождан от тъмнокосия ангел от VIP рецепцията. Вижда ни и ни се усмихва лъчезарно. Заради карибския му тен зъбите му блестят като лиможки порцелан. Облечен е в безукорен костюм на Армани с жълта вратовръзка и бяла риза. Целият блести като тукашните реклами — хиляди развълнувани ватове. Пристъпва напред и се обръща към нас като към цяла тълпа:

— Скъпи приятели — казва, протяга ръка към бодигардовете си и разтърква пръсти. Единият от мъжете вижда знака и забързва към масата с шампанско. Грабва една и я пъха в ръката на шефа си.

Нейпиър я вдига, без да му обръща внимание.

— Добре дошли. Благодаря, че се отзовахте така бързо. Надявам се пътуването ви да е било приятно.

Следва пауза. Не съм сигурен дали държи реч, или очаква някаква реакция от наша страна. Накрая вземам управленско решение и казвам:

— Беше много приятно.

— Добре, добре. — Той ми кима, сякаш съм се представил чудесно с речта си. — Франклин, с нетърпение очаквам началото на нашето сътрудничество. Искам утре четиримата да се забавлявате добре в хотела ми.

Приемете го като израз на благодарност от моя страна. За мен е удоволствие да работя с вас.

Вдига чашата си. Следва нова пауза. Сещам се, че ни чака да вдигнем тост с него. Вземам чаша шампанско от масата и я подавам на Джес. После подавам втора на Питър. Каня се да дам на Тоби, но той естествено вече е преполовил една.

Задържам чашата за себе си и я вдигам.

— Дай Боже.

— Дай Боже — повтаря Джес.

— Е, да натрупаме пари заедно — казва Нейпиър.

Пием. Трябва да призная, че това е най-изтънченото шампанско, което съм опитвал. Свикнал съм с онова, което си купуваш от кварталния супермаркет точно преди Коледа и което без съжаление можеш да излееш на нечия глава в края на голяма среща по софтбол. А това в устата ми е превъзходно като електрически нектар. Определено не е предназначено да се използва вместо шампоан.

— В сряда ще проверим „Пития“ с реални пари — казва Нейпиър. — Франклин, депозира ли чека ми в брокерската си сметка?

— Да — отвръщам. — Ще бъде одобрена до сряда.

— Питър, дотогава софтуерът ще бъде ли готов да прави реална търговия?

— Предполагам — начумерено отвръща програмистът. Прилича на дете, което са го попитали дали си е почистило стаята.