Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Джесика, трябва да държиш всичко това покрито — казва той. — Не бива да говориш наляво-надясно.

— Добре.

Нейпиър става от стола си.

— Господа. — Обръща се към Джес. — Джесика. — Посочва към екрана. — Искам да инвестирам във вас. Да бъдем равнопоставени партньори. Аз покривам рисковете. Вие използвате парите ми. И задържате половината от онова, което спечелим.

— От онова, което спечелим ли? — повтарям тъпо. — Но софтуерът не е проектиран за…

Нейпиър не ми обръща внимание. Вади от джоба си чекова книжка. Навежда се над масата и започва да пише със златната си химикалка. Откъсва чека и ми го подава.

Чекът е за петдесет хиляди, платими в брой на приносителя.

— Депозирайте го при брокера си — казва той и се обръща към Питър. — В сряда искам да направим един малък експеримент. Да пробваме с истински пари.

Питър сякаш се кани да възрази, но премисля. Вече Нейпиър командва парада. Точно както трябва да си въобразява.

През 90-те години на 19 в. из страната обикаляли телеграфисти и обирали хората. Мошеникът избирал жертвата си — богат бизнесмен — и му обяснявал как в работата си (като телеграфист в „Уестърн Юниън“) получавал резултатите от всички конни надбягвания за всеки следобед и как работата му била моментално да препраща резултатите на пунктовете за залагане, за да се изплащат печалбите.

После телеграфистът правел предложение на жертвата. Той — с огромен риск за самия себе си — можел да забави резултатите до един или друг пункт за няколко минути — достатъчно, за да може жертвата да заложи на известния му победител. После двамата щели да си разделят спечеленото.

Измамата станала много популярна и се появявала във все по-сложни варианти. Отначало може и да е имало истински телеграфисти, които наистина спазвали обещанията си. Но не след дълго номерът бил подет от обичайните заподозрени — хора, нямащи абсолютно нищо общо с телеграфа. Раздували как можело (с подходящото оборудване) да се „прехванат“ телеграфските съобщения и как благодарение на няколкото минути предимство можели да се натрупат цели състояния. Трябвала само известна сума пари, колкото за необходимото оборудване. Ако жертвата била съгласна да финансира предприятието, мошеникът можел да купи каквото трябва и двамата щели да забогатеят…

Разбира се, в действителност не се купувало никакво оборудване и не били „прехващани“ никакви резултати от надбягвания. Въпреки това измамникът снасял уж „вътрешна информация“ по телефона на жертвата, която чакала в пункт за залагания. Естествено развълнуваният шаран залагал. Ако „вътрешната информация“ се окажела вярна (шанс едно на седем), измамникът можел да прибере допълнителна сума — своя дял от залога. Ако обаче всичко отивало по дяволите, измамникът пропадал вдън земя с парите за апаратурата.

Това елементарно изпържване получило доста изтънчени разновидности, при които се организирали фалшиви пунктове за залагане, където подставени лица залагали на напълно въображаеми надбягвания. И всичко това заради една-единствена жертва.

Така измамниците създавали измислен свят — сценично представление, в което единствено жертвата няма представа, че е герой в постановка. Шоуто било толкова убедително, че горките наивници наистина вярвали, че са хванали Господ за шлифера и че богатството не им мърда. Случвало се измамниците дори да позволят на жертвата да спечели на няколко залагания благодарение на „вътрешната информация“, само и само за да засилят апетита й. После, когато шаранът съвсем се разгорещи, мошениците го пускали да плува — тоест да се прибере и да събере всички възможни пари, може би дори да заложи имотите си или да изтегли заем от банката си. След което жертвата се връщала при деловите си партньори, готова да направи един-единствен залог, който да ги направи по-богати, отколкото са сънували и в най-мокрите си сънища! Естествено в този случай забогатяват единствено мошениците.

Механизмът за прибирането на парите бил различен. Понякога мошениците снасяли „вътрешната информация“ по начин, който можел да се разбере погрешно — и естествено точно така ставало. Например непосредствено преди решаващия старт жертвата получавала обаждане от рода на „Класира се Бързата сянка“. Жертвата затваряла телефона, отивала забързано към гишето и залагала сто хиляди долара, че Бързата сянка ще спечели надбягването. Сделката е сключена, парите са прибрани, мошеникът идва при жертвата, поглежда талона и надава ужасен вик. „Не! Трябваше да заложиш, че Бързата сянка се е класирала ! А не че е спечелила! Не схващаш ли разликата между класиране и спечелване?“ След което, въпреки отчаяните молби на шарана към „шефа“ на пункта, гишетата се затваряли и мнимото надбягване започвало. Едва ли е нужно да обяснявам, че Бързата сянка се класира на второ място и че талонът на шарана не струва и пукната пара.