Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Така ли?

— Извинявай. — Той поклаща глава. — Задръж визитката.

Обръща се и излиза.

— Какво означаваше всичко това? — пита Тоби.

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен ли? Мислех, че знаеш всичко. Че планираш всичко. Мислех, че няма случайни неща.

— Е, май има. — Мислите ми бясно препускат. Опитвам се да разгадая станалото. Наистина ли наоколо душат агенти на ФБР? Но защо? Какво търсят? Какво знаят? Защо се интересуват от мен? Възможно ли е да са научили нещо за удара?

— Това не звучи много успокоително, татко — казва Тоби.

— Да, така е.

— Искам да кажа, че е от най-впечатляващите неща.

Поглеждам сина си и се мъча да се усмихна. Какво да му отговоря? Тръгвам към спалнята.

— Тази вечер аз съм на леглото. Настанявай се на дивана.

Затварям очи и се опитвам да заспя.

През нощта вали. На сутринта водещият споменава, че дъждът по това време на годината е „шантаво нещо“, и се пита какво ли означава.

Ho, както се казва, номерът трябва да продължи. Почнеш ли, механизмът се задейства и връщане няма. Когато двама неочаквани типове се появят на вратата ти с разрешително за обиск, не можеш да вдигнеш ръце и да кажеш: „Край, дотук съм“. Намираш се по средата. Нейпиър е прибрал три милиона от парите на Сустевич. Дължиш дванайсет милиона на руската мафия. Имаш два дни, за да им ги дадеш. В противен случай ще си един от първите, опитали най-новото питие на московските клубове — киселинен хайбол. Една част хлороводородна киселина. Една част джинджифилова бира. Но тази съставка не е задължителна. Разбийте. Разбъркайте. Пийте. Пукнете.

Добре. Сутрин е. Двамата с Тоби пътуваме на работа. Простил съм му за мърляшкото му поведение. В края на краищата ми е син. На кого се е метнал такъв? На мен. Мисля си за времето, когато аз бях на двайсет и пет. Как устройвах номера със собствения си баща. Мразех го и в червата. Сигурно и аз съм пускал пиперливи забележки по негов адрес, когато не беше в пандиза. Правил ли съм го наистина? Опитвам се да си спомня. Бях прекарал последните трийсет години в опити да изтрия спомена за баща си, който ме беше разочаровал по всеки възможен начин — беше ме научил на престъпления, вместо на риболов, никога не делеше отмъкнатото, а накрая умря и ни остави с мама без нищо.

Бях постигнал успехи в забравянето му. Сега той е само мрачно присъствие в края на спомените ми — история, за която не си правя труда да говоря и мисля. Но естествено той е и подтекстът на целия ми живот. Никога не го разбираш, докато не стане прекалено късно. Ето ме мен — на петдесет и четири, слизам надолу по склона на битието си, насочил съм се към края, и едва сега, докато пътувам в колата, за да извърша престъпление със собствения си син, най-неочаквано осъзнавам, че всичко, което съм направил някога — всичко — е реакция срещу баща ми. Опитът ми да напусна неговия свят, връщането ми в него; напускането на Тоби и връщането ми към него; трескавото ми търсене на избавление и неуспехите — поне за момента.

Мислите ли, че съжалявам за себе си? Точно така става с хора като мен. Ние сме свръхгерои, напълно контролиращи всяка нишка в живота си. В мига, в който някой осуетява грижливо разработения ни план, изпадаме в паника. Спокойно. Това е единственият начин да довършиш удара си. Като запазиш спокойствие. Като не изпускаш от очи наградата. Почти си я достигнал.

Лош знак е да говориш сам на себе си.

Вместо да отидем в офиса, с Тоби продължаваме към града. Пътуваме към центъра по Монтгомъри Стрийт — невъзможно тясно шосе, служещо едновременно за източна граница на Чайнатаун и за основна артерия на финансовия район. Целият път е осеян с евтини магазинчета и предупредителни знаци. От шахтите се вдига пара. Колите паркират на две и три редици, понякога на тротоара, друг път насред платното. Улицата е едновременно непроходима и неизбежна. Накъдето и да си се запътил в центъра, трябва да минеш по нея — но го правиш на свой риск и се ругаеш за опита.

Натискам клаксона, ръкомахам и се мъча да стигна до Сансъм. Целта ни е пирамидата на Трансамерика - характерният триъгълник в силуета на Сан Франциско. Паркираме под земята, записваме се на входа и се сдобиваме с табелки на посетители, които трябва да закачим на ризите си. Отиваме на осемнайсетия етаж до офиса на „Рифкайнд, Стюарт и Келог“ — адвокатска кантора, на която съм се спрял по съвет на Елиху Кац.

Джесика вече ни чака в приемната.

— Вече им казах кои сме. Питър още го няма.