Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Господи, Кип, направо ме убиваш.

— Ще получиш обичайния дял. Пет процента на ден.

— Какво ще правиш с петнайсет милиона в диаманти?

— Ще върна парите, които дължа на човека, от когото крада.

Той поклаща глава. Замисля се.

— Нали знаеш, че ще те спипат?

Не си правя труда да отговоря. Пък и той не очаква подобно нещо.

На жаргона на мошениците болт е един от начините да разкараш жертвата си. Самата дума се отнася за златната значка, с която се представят ченгетата.

За мошеника обаче болтът означава нещо друго. Болт е, когато насред удара се появява фалшиво ченге и започне да задава въпроси, а може и дори да се опита да арестува някого.

Болтовете се използват в края на измамата — за да подплашите жертвата и да не й позволите да се обърне към истинската полиция.

Много по-добре е в края на удара да бъдеш арестуван от фалшиво ченге, вместо от истинско. Вярвайте ми. Случвали са ми се и двете неща. С фалшивите ченгета винаги можеш да се разбереш по-лесно.

В Пало Алто спирам при Севернокалифорнийска банка, за да открия сметка на името на фирмата ми — „Пития Корпорейшън", новоосновано акционерно дружество със седалище в Делауер. В нея няма нищо освен стоте долара, които превеждам от личната си разплащателна сметка.

Връщам се в квартирата си. Набирам номера, даден ми от Професора на сбогуване. Отговаря ми познат глас с руски акцент.

— Да, ало?

— Дмитрий, Кип Ларго се обажда — казвам.

— Да — отвръща той.

— Помниш ли ме? Онзи с киселината?

— Да.

— Готов съм за превода. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да.

— Имаш ли нещо за писане?

— Да.

Диктувам му номера на сметката и инструкциите за трансфера.

— Шестте милиона ще пристигнат утре сутринта. Имате два месеца.

— И после олющване с химикали ли?

— Да.

— Пази се — казвам на Дмитрий.

— Да — отвръща той.

Затварям. Най-накрая се почна.

Три минути по-късно телефонът в кухнята звъни. Решавам, че Дмитрий иска да потвърди инструкциите по прехвърлянето. Вместо това с изненада чувам гласа на Тоби.

— Татко?

— Тоби! — Не съм го виждал от посещението в болницата. — Как си?

— Много по-добре — замаяно казва той. — Дават ми едно лекарство. Страхотно е.

Иде ми да кажа нещо пиперливо, но си спомням обвинението, че все му се карам.

— Чудесно — отвръщам. „Значи се друсаш с перкодан? Фантастично, сине!“

— Мама казва, че искаш да дойда при теб, вярно ли е?

— Много ми се иска.

— Можеш ли да минеш да ме вземеш?

— Разбира се. — Замислям се. — Всичко наред ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо се обаждаш? Тоест, радвам се, че се обади. Да, искам да живееш при мен. Просто е… необичайно. Да нямате проблеми с майка ти?

— Да — казва той. Следва пауза. Представям си как прехапва устните си, както прави винаги, когато мисли за нещо разстройващо. — Май ще ми е по-добре при теб.

Именно тези думи — а не съгласието на Дмитрий да прехвърли шест милиона в сметката ми — са определено най-доброто, което съм чувал, откакто се събудих тази сутрин, преди цяла вечност.

Една юлска сряда вечер Ед Нейпиър вдига парти. Наема Музея на авиацията в Хилсборо — хангар на миниатюрно летище, където стари „Зиро“ и „Спитфайър“ висят от тавана на стоманени въжета и ранните постижения на техническата революция се демонстрират във формата на лампови екрани, аеродинамични тръби и снимки на братята Райт.

Купонът е обявен по случай откриването на новата инвеститорска фирма на Нейпиър — „Аргайл Партнърс“. В действителност обаче той показва колко приказен е станал животът на Полуострова, където дори секретарките изкарват по седемдесет бона, където току-що завършили колежа младоци с добри бизнес планове могат да спечелят милион след петминутен обяд, където, за да забогатееш, ти е достатъчно просто да си настроен на вълна „мога да го направя“ и да вярваш, че интернет променя всичко — фраза, която означава едновременно нищо и всичко и която явно се е превърнала в мантра за щат Калифорния.

Купонът също е по повод това, че Силициевата долина се е появила на световната сцена или поне че останалият свят е излязъл на нашата сцена, сега дори хора, които никога не са използвали компютър (както самият Едуард Нейпиър с гордост обяви пред „Форбе“), са отворили офиси там и са започнали да инвестират във високотехнологични компании. Сигурно ще се запитате — какво кара хора като Ед да влагат парите си в нещо, от което си нямат представа? Отговорът е прост (както обяснява пред „Форбс“ самият Нейпиър) — разбират ли въпросните предприемачи, че интернет променя всичко ? Вярват ли, че могат да го направят? Имат ли проникновени идеи за бъдещето?