Мэтью Кляйн - Лов на балами

Тази вечер аз имам своя собствена проникновена идея — да пусна мухата, само колкото да накарам рибата да клъвне и да започна да навивам макарата. Появявам се на партито с Джес Смит и Питър Рум. Без особени трудности успяхме да се сдобием с покани от приятелите на Питър — и те воини на кода. Лесно беше: домакинът ни бе поканил цялата Силициева долина — юристи, предприемачи, инженери, журналисти, представители на пресцентрове, дори конкурентни инвеститори. И защо не? Богатството е тъй огромно, че ще има за всички. Конкуренцията и завистта са толкова назадничави — остатъци от стария свят, съществувал, преди интернет да промени всичко.

Тримата се разделяме, за да покрием възможно най-голяма площ. Двамата с Питър сме облечени в униформата на Силициевата долина — плътни памучни панталони и сини памучни ризи на райета. Бях помолил Джес да облече нещо по-предизвикателно. Спряла се е на плътно прилепнала черна рокля с цепка и широко деколте. Когато я виждам — особено проблясването на бялото й бедро, докато върви — предишните ми съмнения, че може да провали удара, се изпаряват.

Купонът се е разпълзял по два етажа и на балкона, от който се открива изглед надолу към хангара. В единия ъгъл оркестър свири суинг — привлекателна руса певица и четирима музиканти с плитки бомбета, които клатят в унисон месинговите си инструменти. Пред отворените барове покрай другите три стени се тълпят хора. Питиета за вечерта — каберне за господата, шардоне за дамите. Между другото, в истински стъклени чаши — не са позволени никакви пластмасови заместители, щом Ед Нейпиър урежда сметката.

Виждам го в отсрещния край на помещението. Висок е като филмова звезда, мургав и красив. От загара му (придобит на едномачтовата му яхта в Пасифика или на почивка в Сейнт Барт) зъбите му изглеждат необичайно бели и остри като хирургически инструменти. Има светлосини очи и дори докато бъбри с групичката подлизурковци около себе си, погледът му хищно обхожда пространството зад тях — също като лъв, оглеждащ своята част от саваната.

— Мисля, че ви познавам — чувам да ми казва нечий женски глас. Усещам как тестисите ми се свиват. Възможно ли е ударът да се провали, преди още да е започнал, само защото някоя заядлива дописничка на „Уолстрийт Джърнъл“ ме е разпознала като Краля на Диетичното тесте?

Обръщам се. Пред мен е Лорън Нейпиър. Облечена е в тъмносиня рокля, русата й коса е прибрана назад в пищен кок, задържан с две абаносови шноли. Лицето й се е оправило напълно — няма никакви синини по очите, а дори и да има, те са майсторски прикрити с грим.

— Не, не ме познавате. — Думите ми прозвучават едва ли не като съвет.

— И какъв по-точно сте вие? Репортер? Или от някой пресцентър?

— Предприемач — отвръщам с гордост. Посочвам панталоните и ризата. — Не си ли личи?

— Мислех си, че всички предприемачи са млади и блестящи.

— Какво ви кара да мислите, че не съм млад?

Към нас се присъединява жена с азиатски черти, бележник и миниатюрен диктофон.

— Госпожо Нейпиър — започва тя, без да ми обръща внимание. — Аз съм Дженифър X. Чин от „Информейшън 2.0“.

— Приятно ми е — казва Лорън Нейпиър.

— Какво мислите за партито на съпруга ви?

— Мисля, че е приказно — казва Лорън Нейпиър в диктофона, без да се замисли нито за миг. — Много се вълнуваме, че сме тук, в самия център на технологичната революция.

— Забелязвате ли някакви разлики между Силициевата долина и Лас Вегас?

— Да — отвръща Лорън Нейпиър. — Около петнайсет градуса по Фаренхайт.

Дженифър X. Чин се разсмива и си го записва в бележника. Накрая се обръща към мен.

— А вие сте?

Поглеждам над рамото й и виждам Джес да минава покрай Ед Нейпиър. Завъртява задник като стръв и се насочва към близкия бар. Забелязвам как Нейпиър я проследява с очи.

— Франклин Едисън — казвам аз. — Компанията ми се казва „Пития“.

— Ед Нейпиър инвестира ли в нея? — пита Дженифър X. Чин.

— Все още не — отвръщам. — Но храним надежди.

— И с какво се занимава компанията ви?

Ед Нейпиър казва нещо на групата подлизурковци, които сякаш попиват всяка негова дума. Двама от младежите — мургави, несръчни, вероятно индийски компютърни инженери — се усмихват и кимат ентусиазирано, сякаш той е Ганеша и им разяснява тайните на кармата. Самият Ед Нейпиър пуска мегаватова усмивка, ръкува се с един-двама и тръгва към бара след Джес.

— С какво се занимаваме ли — повтарям аз, сякаш идеята, че една компания трябва да се занимава с нещо, е безнадеждно остаряла. Впервам поглед в Дженифър X. Чин. — Боя се, че не мога да ви кажа.