Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Да.

— Искаше ми се да те посетя. Ама ми беше шантаво.

— Разбирам те.

— Вече съм стар. — Казва го като извинение, че не ме е посетил в Ломпок.

Поглеждам го в сълзящите очи.

— Знам.

Елиху Кац беше приятел на баща ми. След смъртта му ме наглеждаше, помагаше ми при ударите, пазеше гърба ми, даваше ми ценни уроци. Веднъж, след като с цялата си глупост бях изпържил неподходящия човек (сериозен политически сътрудник на наркобароните от Сан Франциско), Елиху ме отърва с откуп, който по принцип пазеше за себе си — серия снимки на важната клечка в компанията на малко момче. Така успя да ме измъкне от пандиза и затова му дължа всичко, което имам. Вярно, за момента не е кой знае какво.

Оттегли се от занаята преди петнайсет години и се установи на Маунт Ведер, за да живее от спестяванията си и да реализира мечтата си — да произвежда вино. Каза ми тогава, че времената се менят, че времето на големите удари отминава, че жертвите започват да стават прекалено хитри, полицията — прекалено агресивна, а другите престъпници — прекалено опасни. Искаше да излезе от играта, докато все още имаше възможност.

Въпреки това не се дистанцира напълно, поддържаше тесни връзки с групите в Сан Хосе и Сан Франциско, споделяше информация, играеше ролята на уважаван от всички старейшина и доверена клирингова банка за нашия свят.

— Е, какво мога да направя за теб? — казва той.

— Тоби е в беда.

— В каква точно?

— Дължи пари. На руснаците. Чувал ли си за Сустевич? Професора?

— Гониф [3] Мерзавец (иврит) — Б. пр. — казва Елиху и отхапва залък от хляба си.

— Така че се заемам за работа,

— Кой е целта?

— Едуард Нейпиър.

— Онзи от Вегас ли?

— Сега прекарва повечето си време тук.

— Колко?

— Двайсет и пет.

— Сустевич вътре ли е?

Кимам.

— Нещо такова.

Елиху обмисля чутото, навежда се напред, взема резен пушено филе, поставя го върху филийка хляб, отхапва.

— Знаеш, че ще те спипат — казва накрая.

— Какво те кара да мислиш така?

— Прекалено много акули. Сустевич, Нейпиър. Както си тръгнал, защо не изпържиш и президента?

Правя се на изненадан, сякаш не съм се сетил,

— Чакай малко, и той ли е тук?

— Дори да отмъкнеш парите, ще те намерят.

— Ще използвам болт. Ще ги разкарам.

— Прекалено хитри са.

— Може да се направи.

— Всичко може да се направи — признава Елиху. — Въпросът е дали ти точно си човекът.

— Нямам друг избор.

— Разбира се, че имаш.

— Тоби има нужда от мен.

— Тоби е голям мъж. Сам си решава.

— Не мога да позволя да го убият.

— Качи го на някой влак. Накарай го да изчезне за няколко месеца.

— Не го познаваш.

Елиху свива рамене, сякаш за да покаже, че и няма никакво желание да го познава.

— Какво искаш от мен?

— Някои имена. Играчи. Хора за болта. Трябва да изглеждат убедителни. Тип ФБР.

— Мога да ти помогна, разбира се.

Елиху изплюва костилка от маслина в шепата си и я хвърля под масата. Кучето отваря с надежда очи, вижда костилката и ги затваря.

— Нейпиър се появи в новините неотдавна — казва домакинът ми, сякаш продължава разговор, който водим вече двайсет минути. — Заради онова казино, което се опитва да купи.

— „Трокадеро“ — казвам аз.

— Хората само за това говорят „Ще го купи ли Нейпиър?“ „Има ли толкова пари?“ — Имитира тъпи еснафски гласове. — „Еее, така се надявам да спечели наддаването“. „Иии, онези европейци покачват залога с двайсет и пет процента!“ Знаеш ли какво казвам аз? На кого му пука? На кого му пука дали казиното е на един или на друг богаташ? Така и така ще изгубиш парите си в него независимо чие име пише на вратата.

— Хората обичат бизнесмените — казвам. — Те са новите знаменитости.

— А какво стана със старите?

— Още са си тук. Те са новите бизнесмени.

— Знаеш ли на какво ми прилича това? Че Нейпиър се е изхвърлил. Въвлякъл се е във войната с наддаванията, а няма парите. И сигурно бързо му трябва солидна сума. — Елиху ме поглежда косо. — Но ти вече и сам си се досетил, нали?

Свивам рамене.

— С една крачка напред, както винаги. — Замълчава. Изплюва нова костилка в шепа, хвърля я. — Така да бъде. Ще ти дам имена за болта.

— Благодаря, Елиху — казвам. — Има и още нещо.

Той вперва поглед в мен.

— Като дойде моментът, ще трябва да взема назаем малко пари.

— Колко?

— Само за пет дни. Ти ще ги управляваш. Вече разполагам със средства, само че не са ликвидни.

— Колко?

— Петнайсет милиона. В диаманти.