Мэтью Кляйн - Лов на балами

Четвъртък е. Качвам се в колата си и изминавам шейсет и петте километра до Напа Вали. Тук е с десет градуса по-топло, отколкото на Полуострова, така че свалям прозореца и разкопчавам горните две копчета на ризата си. Шосе 29 свършва в град Напа, който — въпреки романтичното му име и традиционното му свързване със Земята на виното — е грозно градче с три големи паркинга, претъпкани с блестящи алуминиеви каравани. Наполовина извор на работна ръка, наполовина крайна спирка на камионите, град Папа е разположен в началото на едноименната долина; това е място, където шофьорите спират натоварените с живи пилета от Петалума камиони, за да обядват.

Напа е дом на хората, които са в основата на винарската индустрия, на онези, които вършат истинската работа — лозари, винари, чистачи на басейни, келнери. Няколко километра навътре в самата долина ще откриете именията и винарските изби, в които се оттеглят богатите кардиолози и компютърни шефове, когато им хрумне, че им е омръзнало от жестокия живот в града, и решават да търсят щастието в бутилирането на вино с нов фамилен герб върху етикета.

Продължавам по Шосе 29 покрай града и оставям паркингите зад себе си. Отбивам хондата по един черен път, по който малцина кардиолози се осмеляват да пътуват. Той ме отвежда нагоре в планината. Преодолявам серпантините по склоновете на Маунт Ведер. Големи секвои скриват слънцето, така че лъчите му са принудени да проникват през зеления балдахин като настоятелни златни пръсти.

Стигам платото и слънцето отново се появява в небето. Нужни са ми няколко мига, докато осъзная, че карам по ръба на угаснал вулкан. Кратерът е запълнен с пръст, върху която растат стотици акри лозя, подредени в спретнати бели редици.

Спирам край стара каменна къща. Едно краставо куче лежи в прахта и се мъчи да побере тлъстите си бутове в кръга сянка на малка акация. Слизам от колата и затварям вратата. Кучето ме поглежда, решава, че не мога да му помогна с решаването на проблема със сянката, отпуска отново глава и затваря очи.

— Елиху? — викам аз.

Отвътре се чуват стъпки.

— Идвам!

На прага се появява старец. Облечен е в разкопчана до корема ленена риза, джинси и работни ботуши. От двете страни на главата му има по един сив кичур, има и остатъци от преметнат някога над плешивото теме дълъг перчем, който сега е провиснал като оклюмал връх на клоунска шапка.

— Кип? — казва той. Разперва ръце и тръгва към мен. Прегръщаме се. Тупа ме по гърба. Мирише на пот, дъб и вино.

Отдръпва се и ме поглежда.

— Господи! — Не е ясно дали възклицанието му е от радост, или от тъга. — Виж се само.

— Благодаря — отвръщам.

— Тъкмо проверявах буретата. Влизай.

Въвежда ме в къщата. Вътре е прохладно и тъмно.

Стените са покрити със стойки, на които има дървени бурета. Помещението е пропито с характерната миризма на малцова киселина, сладникава и гнила.

— Искаш ли да опиташ? Гордея се с това. — Взема един крадец на вино (дълга стъклена тръба) от една лавица и я пъха в дупката на едно буре. Запушва с пръст края на тръбата и я изважда. Тя е пълна с рубинена течност. Домакинът ми поднася крадеца на вино над една пластмасова чашка и маха палеца си. Виното се излива вътре.

— Пий до дъно.

Пия. Има вкус на прокиснал гроздов сок.

— Какво ще кажеш? — пита той.

— Не е зле.

— Като гроздов сок, нали?

— Нещо такова.

— Да — с внезапна умора казва той. — Не ме бива особено в тази работа.

— Не е зле — повтарям.

— Може би след някоя и друга година. С възрастта всичко става по-добро.

Връщам му чашката. Той я мята в кофата за боклук. Нямам желание да споря с него, макар да имам сума ти доказателства за противното.

Обядваме в потискащата жега отвън, на една малка маса за пикник до къщата. Кучето успява да се добере до нас и се настанява със сумтене в краката ни. Елиху сервира — препечени франзели, меко сирене, пушено филе и бутилка вино. Налива и вдига чашата си.

— Наздраве!

— Лехим! [2] Наздраве (иврит) — Б. пр. — отвръщам.

Опитвам виното.

— Това вече си го бива — казвам с надеждата, че му правя комплимент.

— Прави го един скапаняк от отсрещния склон. Някакъв компютърджия.

— Извинявай.

— Виното му е добро — съгласява се Елиху. — Може би някой ден…

— Ето ти една истинска цел.

Елиху прави пистолет с пръсти.

— Цел, да бе.

Храним се мълчаливо.

— Значи вече си свободен човек — казва най-сетне домакинът ми.