Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Сега добър човек ли си?

— Временно.

Тя ме оглежда — лицето, косата, шкембето ми.

— Изглеждаш… добре.

Подминавам явната й лъжа.

— Как върви бизнесът?

— Доста добре. — Тя кима, мъчи се да убеди сама себе си. — Да, добре. Миналия месец спечелих наградата на Асоциацията на розовите филмопроизводители.

— За кой филм? „Сапунисването на Ръгни Райън“ ли?

— Много смешно — отвръща тя. — Между другото, това е филм за гейове. Интересно, че си чувал за него.

— Останах страшно впечатлен от режисьорската ти работа. — Махам към харвардските декори. — Господи, колежите явно са се променили, откакто аз бях студент.

— Стига си се заяждал.

— Съжалявам.

Наистина съжалявам. Истината е, че завиждам. Тя се измъкна от играта и не попадна в затвора, а излезе на светло и сега прави добри пари с „Ариа Видео“. За разлика от нея, моят първи опит да стана порядъчен ме прати в Ломпок, а вторият ме накара да кисна по осем часа на ден в химическото чистене.

— Просто ми е тъжно за самия мен — казвам.

— Недей — казва тя. — Не ти отива.

Усмихва се. Все още е прекрасна, но следите на възрастта вече се забелязват по лицето й — бръчиците около очите, кожата под врата. Дали ще е подходяща за номера? Ще успее ли да съблазни Едуард Нейпиър, да привлече вниманието му, да легне гола в леглото му и да спечели доверието му?

— Какво гледаш? — пита тя.

— Нищо.

— Зяпаш ме странно. — Тя присвива очи. — Какво има? Мислиш си, че изглеждам стар,

— Не.

— Виж какво, Кип — казва тя. — Ти изглеждаш стар. Аз… аз съм все още сочен задник.

Разпервам ръце в знак, че се предавам.

— Добре.

— Разбираш ли ме?

— Да.

Макар да са минали четири години, сякаш изобщо не сме се разделяли. Виждам от другата страна на бюрото не курва или измамница, а човека (едва сега осъзнавам), с когото искам да живея — трийсет и шест годишна жена, която няма нищо против да поръча китайска храна за вкъщи в дъждовна вечер, да се гуши пред телевизора, да гледа филма и да заспива в обятията ми.

Има ли някакъв начин да се стигне дотам? Това винаги ми е било проблем. Знам къде съм и къде искам да бъда. Само дето стигането от едното място до другото си остава загадка.

— Как е Силия? — пита тя.

— Разведена.

— Колко пъти?

— Само с мен. Сега е с някакъв друг тип. Казва се Карл.

— По-добре от теб ли изглежда?

— Сигурно. И определено е по-умен.

— Е, това не означава кой знае какво. Още ли си богат от „Диетично тесте“?

— Не.

— Останаха ли ти изобщо спестявания?

Свивам неловко рамене.

— Значи затова си тук.

— Чакай малко. Ти ми се обади.

— Та нали те познавам, Кип. Никога нямаше да дойдеш в града, ако не искаше нещо. — Накланя глава и ме поглежда напрегнато. — Искаш ли нещо? — пита, този път с по-мек тон.

Онова, което искам точно в този момент, е да се оженя за нея.

— Не.

— Нека позная — казва тя. — Кроиш удар.

— Ами, добре — отстъпвам аз; предложението за брак не ми се вижда особено уместно. — Има една работа. Трябва ми момиче. Жена — поправям се. — Момиче — поправям се отново, решил, че така ще погъделичкам самолюбието й. — И тъй като ми звънна…

Оставям изречението недовършено.

— Мислех си, че си започнал да живееш порядъчно.

— Така е. — Замислям се. — Е, така беше.

— Какво е станало?

— Тоби.

— Тоби?

— Синът ми.

— Той е… на колко? На дванайсет?

— Понякога — отвръщам и свивам рамене. — Официално се води на двайсет и пет.

— Господи — промърморва тя. — Та ти си един наистина дърт кучи син.

— Благодаря. Искаш ли да се оженим?

Така и не научавам отговора, защото преди да продължим програмата, на вратата се почуква. Гологлавият чернокож от рецепцията надниква в офиса.

— Джесика — тихо и с уважение казва той, сякаш съобщава за посетител в приемната, — имаме чеп.

— Добре, Левън, идвам.

Левън изчезва. Тя се обръща към мен.

— Кип, трябва да вървя.

— Нещо е изскочило ли?

— Това беше добро. Не го бях чувала.

— Сериозно?

— Не. Чувала съм го поне стотина пъти. Тази седмица. — Изправя се зад бюрото си. — Радвам се, че се видяхме, Кип.

— Това ли беше?

— Кое?

— Това ли беше всичко? Приключихме ли?

— Трябва да се връщам на работа. Тези моменти са безценни… знаеш как е.

И още как.

— Джес, с цялата си сериозност…

— Добре — казва тя. — Ще го направя.

— Кое ще направиш?

— Номера. Удара. Каквото е там. Нали затова си тук?

Пак не ми се отваря парашутът с женитбата. Може би трябва да опитам по-нататък.