Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Ооо, да — казва блондинката.

Един от операторите изтичва напред с камерата си. Коленичи до актьора и — докато пенисът на мъжа е на сантиметри от лицето му — насочва обектива към гениталиите на русото момиче. То послушно ги разтваря с пръсти.

— Добре — съвсем делово казва Джесика Смит. — А сега е време за малко магия.

Срещнах я преди осемнайсет години, когато бе момиче на повикване и още нямаше двайсет.

Бях отчаян. Трябваше да задържа за няколко дни жертвата си, докато я обера. Най-лесният начин да накараш мъж да се задържи наоколо е да му обещаеш чукане. Така че грабнах Жълти страници и започнах да звъня на клубовете за компаньонки, като поръчвах да пращат момичетата в хотелската ми стая. Отхвърлих първите четири кандидатки, които не ставаха по една или друга причина — друсани, с белези, черни (не се котират особено в Бойси), безнадеждно тъпи, — но най-сетне късметът ми се усмихна и попаднах на жената, чието студио посещавам в момента. С тази разлика, че по онова време името й бе Бритъни Даймънд, имаше руса коса и огромни цици, носеше мрежести чорапогащи и миришеше на дъвка.

Когато се появи в стаята ми, й обясних, че не искам да правя секс с нея. Вместо това й предложих срещу хиляда долара да се престори на влюбена в един оплешивяващ счетоводител от Бойси. Изигра ролята си блестящо. Счетоводителят остана в града, с което ми даде възможност да се сдобия с информация за банковата му сметка и да подготвя фалшивото посещение от ФБР в дома му, с което му изкарах акъла. В крайна сметка той олекна със сто бона, беше уплашен до смърт и твърдо убеден, че го очакват тежки времена.

За нас с Бритъни това бе начало на работно сътрудничество, което щеше да продължава с отделни прекъсвания цели десет години. Отначало бяха Пакетите за балами — тя бе красивото момиче, откриващо подозрителната пачка пари. После устроихме безброй Съпружески капани и деряхме адвокати и директори, като пускахме обяви във вестници от името на „дама, търсеща неангажираща сексуална връзка“. (Малко номера са лесни като този; в случая жертвата — обикновено семеен мъж — ви праща писма, които после се използват за собственото му изнудване.)

С годините обаче започнахме да се отдалечаваме един от друг. Разбира се, първият проблем бе жена ми. Силия от самото начало се отнесе с подозрение към красивото момиче, което представих като „асистент по продажбите“. (През първите десет години от брака ни Силия си мислеше, че работя за „Катърпилар“ като шеф на местния търговски отдел и отговарям за осигуряването на индустриално оборудване за Югоизтока.)

По-сериозният проблем обаче бе самата Бритъни. След първите няколко години тръпката от изпържването на мъже на средна възраст изчезна. Бритъни започна да се уморява и тревожи — как ще я кара нататък и дали няма да свърши зле. Искаше й се истинска и законна кариера. Така че се разделихме, дори без да си го кажем официално. Случи се постепенно — виждахме се все по-рядко, не разговаряхме, докато накрая не осъзнахме, че не сме партньори, а само познати, които не си дължат нищо един на друг.

Тя пребоядиса косата си, смени си името и смали гръдната си обиколка. Днес Джесика Смит, както се нарича, е бизнес дама — режисьор и продуцент на порнокласики от ранга на „Игри в задния двор“ и „Издънени понички“.

За последен път я видях преди четири години. Дойде ми на свиждане в Ломпок, но срещата бе тежка. Прочетох го по лицето й, докато оглеждаше сивата стомана на затвора — радваше се, че аз, а не тя е от другата страна на стъклото.

Оттогава не я бях виждал, нито чувал. До обаждането снощи.

По-късно, докато актьорите и екипът очакват поредните чепове, се срещам с Джесика Смит в офиса й — малко помещение с фикус, бюро и лавици с видеокасети — вероятно последните й продукции.

— Искаш ли вода? — пита тя.

— От крана или бутилирана?

— Много смешно. — Тя отваря малкия хладилник под бюрото си, изважда бутилка минерална вода и ми я подхвърля.

Махам капачката и отпивам. Разглеждам я.

— Много добре изглеждаш — казвам накрая.

— Нима? — Тя докосва косата си като изненадана матрона, която не е чувала подобни комплименти от години и за момент й се струва, че й се подиграват. После разбирам, че наистина й е станало приятно.

— Сериозно — настоявам аз: така и така съм започнал.

— А ти? Как я караш?

— Криво-ляво.

— Излезе най-сетне.

— Не могат да държат зад решетките цяла вечност един добър човек.