Мэтью Кляйн - Лов на балами

Реверанс към собствената ми съвест. В моя свят тези четири думи се окачествяват като Чистосърдечно признание.

— Знам — повтаря Питър.

— Но пък парите са цял милион — казвам. — За теб, или за който се навие да го направи.

— Аз ще го направя — повтаря той.

— Само че влезеш ли, оставаш докрай. Решиш ли да се измъкнеш, ще издъниш много народ. В това число и мен.

— Вътре съм.

— Наистина ли разбираш с какво се захващаш?

Питър се усмихва за първи път за тази вечер. Изпитва облекчение, че му позволявам да участва.

— Честно казано, не — признава си.

Възхищавам се на честността му. Трябва да поработя върху това — и да я избия от главата му.

— Добре — казвам му. — Вътре си.

В този момент пристига бирата и последните ми пет долара се прощават с джоба ми.

В десет вечерта най-сетне успявам да се свържа с Тоби и Силия. Намирам се в апартамента си и гледам повторенията на стария сериал „Бар „Наздраве“, — прекалено е гръмогласен заради липсващото копче на дистанционното. Лежа на дивана, набирам номера на Силия веднъж на всеки десет минути и затварям, когато я чувам да обяснява, че двамата с Карл не са у дома, така че, ако обичам, да оставя съобщение.

Чудя се къде ли може да са отишли. Ако я е грижа за Тоби с неговите счупени ребра и крак, не би трябвало да е много далеч. И въпреки това не отговаря през последните осем часа.

Вдига телефона чак на десетото ми обаждане.

— Ало?

— Здрасти, аз съм. — Внезапно си давам сметка, че осем години след развода ни означава, че следва да се представя по-подробно. — Кип.

— Звънял ли си преди това?

— Не.

— В момента гледам списъка на позвъняванията. Обаждал си се… — Тя прави пауза. Представям си я как се навежда и наднича в сатанинското екранче с изписаните номера. — Господи, Кип. Девет пъти!

Проклинам съвременните технологии, които в похода си към съвършеното човечество са елиминирали малодушието и лицемерието като приложими стратегии. Решавам да мина в настъпление.

— Ти къде беше?

— Никъде. Тук. Почивах.

— Той там ли е?

— Кой?

Когато попитах, дори аз не бях сигурен кого точно имам предвид — Тоби или Карл.

— Как кой? Тоби.

— Разбира се. В момента е на перкодан. Упоен е.

Помислям си, че да предпишеш перкодан на Тоби е все едно да помолиш взломаджия да пази ключа за сейфа ти. Добра идея на концептуално ниво, лоша на практика.

От екрана на телевизора Сам — барманът, бивш алкохолик и сексуален маниак — пуска някакъв замазващ лаф. Цяла Средна Америка се смее разбиращо.

— Какъв е този шум? — раздразнено пита Силия. — От телевизора ли е?

— Заради копчето за звука е — обяснявам. — Липсва.

— Много е високо.

— Да, трябваше да го оправя. — Иде ми да добавя „само ако жена ми не ме бе довела до банкрут“. Но вместо това казвам: — Просто не ми остава време.

— Какво искаш, Кип?

— Просто да поговоря с Тоби.

— В момента спи. Трябва ли да го будя?

— Не, по-добре недей. — Замислям се. — Обаждам се да разбера дали иска да остане при мен. Докато се възстанови.

— Искаш да живее при теб? — Гласът й звучи изненадано.

— Разбира се — отвръщам. „Предполагам. Може би“. — Ще спя на дивана. Той може да използва леглото ми.

Въпреки появилата се възможност Силия не споделя информация за настаняването в собствената й внушителна къща в Сан Хосе. Може би Тоби има собствена спалня в съседство със стаята на майка му и Карл?

— Е, питай го него — отвръща тя. — Ще ти звънне, когато се събуди.

— Добре.

— А сега отивам да спя — казва Силия. Това не е споделяне на интимни подробности. А предупреждение да не я будя.

— Хубаво.

Мисля, че се кани да затвори. После тя казва нещо напълно неочаквано:

— Радвам се, че те видях вчера. Доста време мина.

— Да — отвръщам. — Жалко, че беше по такъв повод.

— Но той ще се оправи.

— Да — повтарям.

Следва дълго мълчание. И двамата мислим за сина ни.

— Лека нощ, Кип — казва Силия.

— Лека нощ.

Затварям и с изненада откривам, че за един кратък момент тя ми липсва.

А сега да завърша с номера Банков инспектор.

Ако сте следвали инструкциите ми дотук, вече сте съдрали десетина хиляди от жертвата си. След като банковите инспектори господин Марли и господин Смит изчезнат от лицето на земята, жертвата ще се усети, че е била измамена. Може дори да се обади на ченгетата, които ще кимат съчувствено, докато записват показанията, след което ще тикнат досието в някой забутан шкаф (няма насилие + няма надежда за намиране на престъпника = няма разследване).