Мэтью Кляйн - Лов на балами

Това е най-критичната част от историята — да му обясня, че неговата работа не включва нищо откровено незаконно. Хора като Питър все още говорят с родителите си веднъж или два пъти седмично. Трябва да ги убедиш, че никога няма да им се наложи да обясняват нещо неприятно — като например защо са се съгласили да се въвлекат в незаконна схема, заради която ще се озоват зад решетките. Дотук всичко, което съм казал на Питър, може да се обясни с едно съвсем кратко извинително обаждане. „Мамо, тате, той ми каза, че няма да върша нищо незаконно. Каза, че всичко било само роля“.

— За какво точно става въпрос? — пита той. — За нещо от рода на „Диетично тесте“ ли?

— О, не — бързо отвръщам. Искам да изхвърля „Диетично тесте“ от ума на Питър. Свързва го — за съжаление, напълно основателно — с петгодишното ми лежане в затвора. — Няма нищо общо с „Диетично тесте“. Онова беше ужасна идея.

Смешното при „Диетично тесте“ бе, че изобщо не го бях замислил като удар. Просто се опитвах да започна законен бизнес. Имах желание да успея в честно начинание, каквото и да е то — и така се стигна до падението ми. Мошеничеството е много по-лесно — и много по-малко рисковано. Започваш удара си с план — с точна и непроменима стратегия — и с път за бягство. Следваш плана неотклонно. Правенето на неща според закона е много по-трудна работа. Винаги има изкушения — да направиш нещо повече, да платиш по-малко, да стигнеш до ръба на правилата. Липсва ли план, човешката природа поема нещата в свои ръце.

Но всичко това е прекалено много, за да го обяснявам на Питър.

— „Диетично тесте“ беше грешка, защото представляваше постоянно начинание — обяснявам. — А сегашната работа ще продължи максимум месец и половина. И дотук. Всичко ще се потули, преди някой да успее да се усети.

— Ясно — казва Питър и се замисля. — Мисля, че познавам едни хора.

— Трябва да са добри. Да може да им се има доверие. Естествено и парите ще са добри, така че трябва да си ги заслужат.

— За колко пари става дума? — пита Питър, мъчи се да изглежда незаинтересован.

— За компютърджиите ли? Не знам. Може би един милион.

— Един милион?

Преструвам се, че съм го разбрал погрешно — че протестира срещу малкото заплащане.

— Е, все пак става дума само за месец и нещо.

— Ясно — казва Питър.

Вдигам очи и забелязвам, че барманът с мазната престилка е застанал до нас. В ръцете му има картонена чиния с чийзбургер.

— Заповядай — казва той и я плъзга по масата.

— Благодаря — отвръщам.

Барманът кима към почти празната чаша на Питър и пита:

— Още една?

Питър още си мисли за милиона и за шанса да се въвлече в моя вълнуващ свят — при това със съвсем малък риск за самия него. Не бърза да отговаря.

Знам, че имам още пет долара в джоба и че става все по-вероятно Питър да налапа примамката. Значи мога да си позволя да съм щедър.

— Да, още една бира за него. Аз черпя.

Барманът кима и се отдалечава.

— Както и да е — казвам. — Засега не искам да те притискам с никакви имена и телефони. Може би е по-добре да се прибереш и да помислиш добре. Поразпитай тук-там. Само гледай да не издаваш подробности.

— Добре.

Питър е забил поглед в масата. Явно се бори с разкъсващите го емоции. Засегнат е, че не го каня да се включи лично; възбуден е от перспективата да участва в начинанието ми; срам го е да се самокандидатира; страх го е от последиците.

Натискам още повече.

— Жалко, че не можеш да участваш — казвам и отхапвам от сандвича. — Щеше да си идеален — добавям с пълна уста.

— Защо да не мога да участвам?

— Нали имаш друга задача.

— Да де, но все пак… — Замисля се. — Едва съм започнал. Мога да напусна.

— Освен това, Питър, не искам да те въвличам в подобни неща. — Посочвам с брадичка тениската му. — Ти си воин на кода.

— Така е, но мога да се справя.

— Работата е, че не става въпрос само за роля — казвам безжалостно. — Човекът трябва да може да програмира. Ще ми е нужен доста впечатляващ софтуер. При това бързо. Трябва да излъжем някои доста хитри типове. За целта ми трябва комбинация от умения. Роля, програмиране, премисляне на стъпките.

— Мога да се справя, Кип — казва той. — Наистина мога.

— Не знам, Питър. Нямах предвид точно теб.

— Аз ще го направя.

— Знаеш ли, има вероятност… — започвам. Оставям изречението недовършено. Но той много добре разбира какво имам предвид.

— Че нещо може да се издъни — довършва и кима. — Знам.

— Има елемент на опасност.