Мэтью Кляйн - Лов на балами

Тази вечер барът е пълен със станфордски типове, натъпкани в сепаретата и следящи играта на Гигантите на телевизора зад бара. Питър Рум ме чака в един ъгъл. Има дълга червена коса, стигаща до средата на гърба му и прибрана на опашка. Луничав е, с големи бели зъби като на заек. Облечен е в черна тениска с надпис „Воин на Кода“. От самото начало знам, че е идеален за целта. Не можеш да извозиш хора като него.

Той ме забелязва и ми маха с ръка. Сядам в сепарето срещу него. Поздравяваме се, като чукваме юмруци.

— Кип, мой човек — казва той. Виждам, че вече си е взел бира.

— Искаш ли бира? — питам въпреки това с тайната надежда, че срещата може да ми се размине само с едно черпене от моя страна. Имам само петнайсет долара в джоба и трябва да изкарам с тях, докато не си отворя нова сметка, в която Сустевич да прехвърли началния капитал.

— Не, вече си имам.

— Добре — казвам. — Задръж малко.

Ставам и отивам до бара. В „При Зот“ барманът е и готвач. От едната му страна са кранчетата за бира, а от другата се пекат и пържат хамбургери. Той е мъж на средна възраст, с мазна престилка на тлъстото шкембе. Петната по престилката са с формата на пръсти. Подозирам, че не я сваля при посещенията си в тоалетната.

Въпреки това внезапно изпитвам глад. От сутринта не съм слагал нищо в устата си. И тъй като не се налага да черпя Питър, решавам да се охарча. Поръчвам си чийзбъргър и „Анкор Стийм“.

— Искаш ли и пържени картофки? — пита барманът.

— Допълнително ли се плащат?

— Петдесет цента.

— Не, благодаря.

Връщам се при Питър с бирата си и хартийка, срещу която по-късно ще мога да си взема сандвича. Виждам го, че й хвърля око.

— Искаш ли сандвич? — питам го.

— Май не.

Решавам да сменя темата.

— Е, благодаря, че се съгласи да се видим.

— Че как иначе. Какво става? Как я караш? След… сещаш се.

Има предвид затвора.

— Карам я някак.

— Как върви MrVitamin? Идеята е страхотна.

— Добра е — съгласявам се и се замислям. — Е, но не чак толкова, колкото се надявах.

— Продаваш ли по нещо?

— По едно-две шишенца на ден.

— Е, все пак е някакво начало — окуражава ме Питър.

Помислям си, че е добро начало. Обратно към Ломпок.

— Да — отвръщам. — Сигурно.

— Възхищавам ти се. Че започваш отначало.

Когато се запознахме — преди шест години, — Питър тъкмо завършваше първи курс в Станфорд, живееше в общежитие с хартиен глобус около крушката на тавана, а аз бях преуспяващ предприемач, изкарвах по един милион месечно и живеех в къща стил Тюдор с четири спални в Професърсвил. Тогава окуражаването беше моя работа. Сега ролите ни са се разменили. Той може да си осигури шестцифрен доход за всеки ден, през който реши да работи. Моят живот се състои в опити да избегна долавянето на телесни миризми, когато някой ми подаде дрехите си.

— Трудно е да започнеш отначало — казвам.

Иска ми се да положа малко усилие и да му обясня защо се каня да започна нов удар. Да обясня как не можеш да избягаш от съдбата си, как не можеш да избираш собствената си природа, как целият ти живот е предопределен още в деня, в който се появяваш на бял свят. Но най-доброто, което успявам да изтърся, е:

— Накъдето и да тръгнеш, пак попадаш в същата кочина.

Звучи като куца, вдъхновена от злоупотреба с трева философия. Нещо, с което Питър е добре запознат.

— Да — съгласява се той. — На кого го казваш.

— Както и да е, тъкмо затова искам да поговорим. Трябва ми съвет.

— Готово.

— Първо обаче искам да ми дадеш думата си. Всичко казано си остава между нас.

— Естествено.

Питър се опитва да запази безгрижна физиономия, но не може да скрие възбудата си. Навежда се напред; кожата около очите му се опъва.

— Мисля да се опитам да изкарам малко пари.

— Парите са хубаво нещо — отбелязва Питър.

— Не, искам да кажа, че смятам да ги взема. Да взема парите на някого.

— Законно ли е?

Поглеждам го намръщено. Питър бързо осъзнава глупостта на въпроса си.

— Чии пари?

— На един много лош тип.

— Кой е той?

Подминавам въпроса му.

— Така че се опитвам да намеря помощници. Мислех си, че сигурно познаваш някой от твоя бранш, който познава този-онзи.

— По-точно?

— Компютърджии. Хора, способни да говорят по въпросите на… сигурността.

— Хакери ли имаш предвид?

— Е, тъкмо там е работата. Не е нужно да хакват. Нито пък да правят нещо незаконно. Достатъчно е само да се преструват. Да говорят майсторски. Да се държат като хакери. Става въпрос по-скоро за роля, отколкото за нещо друго.