Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Кип? — казва той. — Защо се обаждаш?

— Дължа ти пари — казвам. — Ще ги имам след няколко дни.

— Не, не е чак толкова важно — казва той. Питър е член на елитната каста програмисти в Силициевата долина. За разлика от събратята си, които имат постоянни места в различните компании, тези компютърни десантници скачат от задача на задача и винаги се наемат на временна работа — използват се като скъпа бойна сила, за да спасят някой провалящ се проект, да помогнат за спазването на невъзможни крайни срокове или да пренапишат някоя програма след ужасно сгрешена версия. Това означава необичайно високи тарифи — по двеста-триста долара на час — и понякога си имат агенти като професионалните атлети, чиято работа е да продадат услугите на подопечните си на онзи, който предлага най-добрата цена.

Тези временни работи продължават около месец, понякога два, най-много три — след което програмистите изчезват от реалния делови свят с чекове за половин година работа, за да сърфират на Оаху, да правят преходи в Непал или просто да стоят и да се друсат в апартаментите си в Пало Алто, докато парите не станат на привършване и те не бъдат принудени въпреки нежеланието си да се захванат с поредната задача и всичко да започне отначало.

Обажданията на Питър с надеждата да си прибере няколкото хиляди долара, които му дължа за MrVitamin.com, започнаха преди три седмици. Подозирам, че горе-долу по същото време авоарите му са започнали да се изчерпват и опитваше всичко — дори такива празни надежди като издължаването от моя страна — само и само да отложи работата с някой и друг месец.

А ето че когато му се обаждам и предлагам да си платя, той изведнъж губи интерес. Което означава, че се е хванал на нова работа.

— Не е чак толкова важно, Кип — казва ми. — Когато можеш, тогава.

Неочакваната му отсрочка е лоша новина за мен и за плановете ми. Искам го гладен.

— Знаеш, че държа на думата си. Длъжник съм ти и съм готов да платя. — Всъщност почти готов, мислено се поправям. След няколко дни, веднага щом разполагам с парите на Сустевич. — Освен това искам да се видим. Имам нов проект. Трябва ми съвет от теб.

— Хм — отвръща той. — Няма да стане. Току-що се хванах с нова задача. Чувал ли си за фирмата, в която постъпи Линус? Строго секретната? Която ще започне дейност след три месеца?

— Да, разбира се — лъжа аз.

— Е, няма да го направят — казва Питър, сякаш информацията ще ми хареса.

— Не думай.

— Както и да е, сключих договор с тях до края на септември. Няма ме на пазара.

— Добре. Всъщност нямах намерение да те наемам. Работата не е съвсем… — Оставям гласа ми да замлъкне. После добавям по-тихо и многозначително: — кашер.

— Майтапиш се.

— Просто се нуждаех от съвет. Това е всичко. Може би ще можеш да ме насочиш в правилната посока. По отношение на техниката.

Намекът за нещо незаконно разпалва любопитството му. Питър е прекарал целия си живот пред екрана в писане на код. Най-незаконното нещо, което е правил, е цигара марихуана колкото саксофон. Аз съм единствената му тънка връзка с един мрачен и вълнуващ свят. Подозирам, че използва името ми всеки път, когато иска да впечатли някое момиче. „Чували ли сте за онзи пич от „Диетично тесте“? — пита той в депресиращите барове, които посещава. — Онзи, който влезе в пандиза? Работих за него няколко години. На практика бяхме партньори“.

— Можем да се срещнем — казва ми Питър, малко по-развълнувано от очакваното.

— Сигурен ли си? Нали си започнал нова работа…

— Добре де, нали е само среща? Нали искаш само да те посъветвам нещо?

— Да.

— Какво ще кажеш след час да се видим в „При Зот“?

„При Зот“ е бар между Пало Алто и нищото. Съвсем буквално. На края на града има неусвоена земя, която не е нито на Пало Алто, нито на намиращия се наблизо Портола Вали. Представлява тревиста ивица, минаваща покрай подножието на планината, и е обявена за резерват под опеката на щата. Строителството е абсолютно забранено, не може дори да се прокара пътека или да се вдигне ограда. Малкото постройки са останали от времето преди фанатичните природозащитни закони от Сакраменто отпреди двайсет години. На стотици метри от „При Зот“ не може да се види нищо друго.

Заведението първоначално е било конюшня. По време на Сухия режим тя била купена от фамилията Дзотератели и превърната в кръчма, обслужваща студенти от Станфорд. В епохата, когато новопристигащите италиански имигранти били смятани за мръсни и опасни, а езикът им за безнадеждно екзотичен, белокожите синове на железопътните магнати, учещи в Станфорд, съкратили името на новото си убежище на „При Зот“. Фирмата се запазила през поколенията, както и самият бар — днес той изглежда точно такъв, какъвто е бил и през осемдесетте години на деветнайсети век. Още можете да намерите ясли и коневръз за коня си при входа. Вътре бетонният под е покрит с шума, клонки и кал.