Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Разбирам.

— Значи се споразумяхме?

— Да — казва той. — Това ли е всичко?

Кимам.

— Дмитрий — тихо казва той, сякаш човекът му стои непосредствено до нас.

За мое изумление, след секунда Дмитрий излиза от къщата и закрачва през тревата към нас.

— Ще инвестираме шест милиона долара в новото начинание на господин Ларго — информира го Сустевич.

— Да, Професоре — казва Дмитрий.

— И ще кажеш на Сергей да остави сина на господин Ларго на мира.

— Да, Професоре.

Сустевич се обръща към мен.

— Когато сте готов, се обадете на Дмитрий да прехвърли парите. Ще ви помоля да си откриете сметка в Севернокалифорнийска банка. Имам добри отношения с тях.

Имам чувството, че тези отношения включват плащания на висши ръководители да заобикалят законите за пране на пари и поощрения за мениджърите да бърникат в софтуера, който регистрира подозрителни банкови операции. Възхищавам се на дързостта на Професора.

— Дмитрий — казва той.

— Да, Професоре?

Сустевич говори небрежно като туристически агент, описващ евентуален еднодневен маршрут.

— Ако след два месеца господин Ларго не прехвърли в нашата сметка дванайсет милиона долара, ще го убиеш. Сина му също.

— Как, Професоре? — пита Дмитрий.

— Както ти се хареса.

Дмитрий се усмихва.

Сустевич се замисля за момент. Изведнъж прищевките на шефа си казват своето.

— Не — казва той, зачерквайки идеята както ти се хареса. — Ще използваш киселина.

— Да, Професоре.

Дмитрий изглежда разочарован. Не съм сигурен дали защото използването на киселина е неприятно и мръсно, или защото нареждането спъва творческите му пориви.

— Работата с вас е истинско удоволствие — казва ми Сустевич.

— За мен също — отвръщам. През цялото време обаче си мисля да не забравя клетъчния си телефон на излизане.

Тръгвам си от Сустевич и поемам по I-280 извън града. Магистралата се вие между хълмовете, пресича обрасли с хвойна дерета и сини езера. Завоите са леки, гледките — живописни. Малцина знаят, че пътят следва с картографска точност разлома Сан Андреас. Буквално промушваме колите си през тесния канал между двете тектонични плочи. От двете ви страни има древен подводен континент, чиято площ е по-огромна от цяла Северна Америка; и от двете страни земята е хваната като руло сатен на гвоздейче, опъната до краен предел и мъчеща се да се откъсне и да попадне на естественото си място — върху вас. Осъзнавам го всеки път, когато пътувам по магистралата; това е потвърждение и на теорията ми за живота — че красотата винаги крие нещо, че всичко, на което се наслаждавате, си има своята скрита цена.

Пътувам на юг с шест милиона долара, финансиращи замисъла ми, усещам как играта вече е в ход и ефектът от това е чисто психологически — пулсът ми се ускорява, дишането ми става по-дълбоко. Чувствам се като спринтьор преди старта — реакциите ми са неволни, но не и нежелани. Знам, че съм обречен, че начинанието е обречено на провал. Но пък, от друга страна, колко още години мога да работя в химическото чистене? Още колко сака и ризи мога да сваля от механизираните закачалки, колко петна от спагети ще отбележа най-грижливо с флуоресцентна лента? Утре ще звънна на Имелда и ще й кажа, че трябва да напусна, че семейните задължения ме карат да насоча вниманието си другаде. Тя ще цъкне с език и ще каже с разбиране: „Кип, миличък, какви ги вършиш? Нима не знаеш докъде ще те отведе това?“ И няма да имам какво да й отговоря, защото ще е права. Ако съм късметлия, това ще ме отведе обратно в затвора. Или пък до по-ранна смърт, отколкото съм запланувал.

Само че не виждам никаква друга възможност. Синът ми се нуждае от мен. Без помощта ми ще е мъртъв. В един миг на просветление осъзнавам, че ситуацията ми не е уникална. Че всички пътища, по които поемаме, са начертани предварително от взети преди години решения — понякога преди още да се родим; че изборите, които уж правим, всъщност не са никакви избори. Участта ми да се озова в Ломпок с две присъди е била определена в деня, в който съм се родил като син на Карлос Ларго — дребен мошеник и фалшификатор, дистанциран от и предубеден към собствения си син, защото неговият баща се е държал по същия начин със самия него. И така ми е писано или да повторя грешките му, или да потърся изкупление за тях — като вляза в ада заради собствения си син.

Решавам, че болката ще спре с мен. Ще потърся изкупление за всички ни.

От Пало Алто се пътува право по 1-280 до Санд Хил Роуд. Може би именно затова избирам този път — не заради гледките към деретата, а защото знам, че минава на стотина метра от Станфордската болница, в която лежи Тоби.