Мэтью Кляйн - Лов на балами

Сергей Скалата, Сергей Скелета или както там го наричат, пристъпва към мен.

— Сергей, този джентълмен е Кий Ларго.

— Кип — обаждам се. — Кип Ларго.

Без да ми обръща внимание, домакинът продължава да говори на Сергей:

— Имал ли си някаква работа със сина му?

Сергей се усмихва и показва ред зъби като на ножовка.

— Да.

Явно има приятни спомени от вчерашната си работна среща със сина ми.

Сустевич се обръща към мен.

— Явно сте прав.

— Радвам се да го чуя.

Сустевич пита нещо Сергей на руски.

— Шейсет хиляди — отговаря огромната горила на английски.

Сустевич кима. Отново казва нещо на руски. Сергей изсумтява и излиза.

— Защо сте тук? — пита ме Сустевич. — Искате да оспорвате дълга ли?

— Не. Сигурен съм, че синът ми ви е задължен. — Не се сдържам — докато говоря, в ума ми прелитат спомени за моментите, когато Тоби ме е разочаровал. Скъсването на изпита по биология, лятното училище, отпадането от университета в Санта Круз, арестуването заради пласиране на трева. — Искам да ви направя делово предложение.

Професорът кима и казва:

— А, бизнес. Идеята като че ли му харесва. — Тогава да излезем в градината.

Повежда ме през дневната. Стъпките му отекват в извисяващия се на шест метра таван. Отваря една плъзгаща се врата и стъпва на тревата. Излизаме в подстриганата градина. Следобедът е хладен и облачен. Следвам го няколко метра и се озовавам лице в лице със слон, оформен от английски чемшир.

— Знаете ли какво е това? — пита ме Сустевич.

Решавам, че ме пита за фигурата.

— Слон?

— Не, имам предвид това. — Той прави широк жест, който обхваща градината, имението, изгледа към Залива. — Знаете ли какво е всичко това ?

— Не — казвам. — Какво е?

— Това е резултатът от множеството ми бизнес сделки. Всички до една — благоразумни и мъдри.

— Аха. Разбирам.

— И тъй, какво е деловото ви предложение?

Усещам нечие присъствие зад нас. Обръщам се и с изненада откривам друг едър руснак — този път с коса, черна като водата на Москва река. Следва ни дискретно на десетина метра. И той е с микрофон и слушалки на главата. Не съм го чул да излиза от къщата, нито съм го забелязал в градината, когато излязохме.

— Синът ми ви дължи шейсет хиляди долара. Ще ви ги възстановя, а после ще ви платя и още няколко милиона.

Сега Сустевич има вид на професор, обмислящ някаква новаторска академична теория. Вярно, може и да разтърсва основите на цялата наука, но пък въпреки това трябва да я разгледаме, господа! Лицето му е безизразно; пресмята плюсовете и минусите. Бърка в джоба си и измъква кутия „Марлборо“. Вади цигара и я пали с кибрит. Дръпва си и хвърля все още горящата клечка в тревата. Пламъчето проблясва и умира.

За моя изненада, тъмнокосият руснак се забързва напред, навежда се, взема клечката и се връща на мястото си на десет метра зад нас.

Сустевич забелязва, че наблюдавам всичко това. Изглежда развеселен.

— Виждате ли? Икономика в действие. Сравнително преимущество. Дейвид Рикардо. Повече ме бива да мисля за бизнес от горкия Ховсеп. Макар че не го бива особено и в събирането на клечки от земята. Всъщност — той хвърля мръснишки поглед към тъмнокосата мутра — в това се представя не толкова зле, колкото бих се представил аз. Аз пък използвам по-добре сивото си вещество.

Казва нещо на руски на Ховсеп. Думите му звучат гневно. С уплашена физиономия мутрата се отпуска на четири крака пред Професора и започва да претърсва тревата, сякаш се мъчи да намери изпуснат диамант. Накрая намира каквото търси — мъничък остатък от клечката — само главичката, превърнала се вече в черно въгленче. Показва я на Професора и отново се отдалечава.

— Изумително — отбелязвам.

Сустевич отново се връща на деловото ми предложение.

— И защо е тази щедрост от ваша страна? Защо ви е да ми предлагате милиони отгоре?

— Защото в замяна ще ви помоля за две неща.

— Да — казва той, сякаш е очаквал, че ще кажа нещо подобно. — Икономиката винаги е свързана с някаква размяна, нали така?

— Точно така — казвам. — Както и да е.

Пристъпвам към храст, подстриган във формата на лебед. Възхищавам се на грижливо изпипаните детайли — тънката шия, вдигнатото ляво крило, сякаш чемширът се кани всеки момент да литне. Прокарвам длан по грациозната шия и се обръщам към Сустевич.

— Мисля, че знаете кой съм.

Очаквам Сустевич да отрече и да продължи да се преструва, че съм поредният посетител от улицата. Но той е прекалено отракан за подобна реакция, а и времето му е скъпо.