Мэтью Кляйн - Лов на балами

След малко мутрата маха микрофона от устата си и се обръща към мен.

— Господин Сустевич ще се срещне с вас. Моля, последвайте ме.

Дърпа черната порта и тя се отваря със скърцане. Пристъпвам в градината. От къщата се появява друг руски здравеняк. Има къса руса коса и рамене като конски бутове. Имам чувството, че съм попаднал в „Гимназия на Днепър“ на Голдски.

— Моля, вдигнете ръце — казва русият. Вдигам ръце. Мъжът претърсва ризата ми, гръдния ми кош, кръста. Предпазливо опипва топките ми. Иде ми да му кажа да не се притеснява — тъкмо това оръжие не съм го използвал вече шест години. Уверен, че не нося ютия или бомба в колана си, русият ме въвежда в къщата.

Първата ни спирка е в огромно фоайе с височина два етажа, с редуващи се черни и бели мраморни плочи на пода. Зная, че са италиански, по сто и трийсет долара квадратния метър — два месеца от миналия ми живот, когато бях богат, аз също бях купувал такива. Към втория етаж води грамадно вито стълбище. Горе има балкон, гледащ право към входа.

Русият мъж спира и се обръща към мен.

— Имате ли клетъчен телефон?

Отначало си мисля, че иска да го ползва, може би да проведе личен разговор с Минск или нещо такова. После се сещам. В клетъчните телефони може да се напъха каква ли не електроника. Микрофони, насочващи устройства, камери. Изваждам моторолата си и му я подавам.

— Ще ви я върна, когато си тръгвате — казва той.

Ще ми я върнеш, и още как, мисля си и си спомням двестате долара, които бях платил за телефона по времето, когато беше най-нов модел.

Следвам го в голямата дневна с панорамни прозорци, гледащи към градината, а по-нататък към стръмния склон на хълма и залива на Сан Франциско. През мъглата успявам да различа моста Голдън Гейт.

Русият ми посочва един диван и се маха. Сядам и се заглеждам в стените. Абсолютно бели, покрити с големи платна, напълно неразгадаеми за мен — форми и цветове, черно и бяло, червени петна. Или са произведения на модерното изкуство, или полицейски скици от някакво местопрестъпление.

След няколко минути чувам стъпки зад себе си. Обръщам се и виждам в помещението да влиза мъж на средна възраст — слаб, очилат, с късо подстригана сива коса. Първата ми мисъл е, че наистина прилича на професор и че единствената заплаха от негова страна би могла да е късане на изпита. После се сещам, че той е отговорен за състоянието на сина ми, за счупения му крак и за това, че си бях изкарал акъла.

Мъжът ме приближава с протегната ръка.

— Господин Ларго?

Ставам от дивана, ръкуваме се.

— Каква приятна изненада — със силен руски акцент казва той.

— Живея наблизо — отвръщам. — И реших да отскоча за блинчики и кефир.

Изглежда искрено изненадан — сякаш наистина искам да се подкрепя, а той се е представил като ужасно неучтив домакин.

— О? Желаете ли нещо? Наистина? Чай може би?

— Не — казвам. — Просто се пошегувах.

— Аха. — Прави ми знак да седна, макар че самият той остава прав. — И тъй, да видим. Кой точно сте вие?

Имам чувството, че много добре знае кой съм. Че как иначе. Едва ли един руснак, обсебен до такава степен от мания за сигурност, че настоява да ти опипват топките и да ти конфискуват мобилния телефон, би позволил на напълно непознат да влезе в къщата му без предварителна уговорка, само заради смътното обещание да му бутне един милион.

Аз обаче поемам играта.

— Синът ми се казва Тоби Ларго. Доколкото разбрах, ви дължи известна сума.

Той поклаща глава и размърдва пръсти, сякаш подробности като тази само му досаждат като конски мухи и не му дават мира.

— Много хора ми дължат пари. — Не става ясно дали се извинява, че не познава сина ми, или оплаква обществото като цяло заради некадърността му.

— Синът ми е имал вземане-даване с господин, който работи за вас. Сергей Скалата.

— Сергей… — започва той, но гласът му замлъква. Изглежда объркан. После схваща. — А, не „Скалата“. Сергей Скала.

Произнася го по-скоро като Скеле. С този силен руски акцент не ми се вижда чак толкова нелепо.

— Да — казвам аз. — Сергей Скелет.

Сустевич се обръща към вратата зад него и казва, без да повишава глас:

— Дмитрий.

Русият мъж, който ме е съпроводил дотук, се появява в дневната. Сустевич бързо казва нещо на руски. Чувам думата Сергей.

Русият кима и изчезва.

— Извиках го — обяснява Професора, сякаш съм пълен кретен и не мога да проумея какво става.

След малко се появява друг мъж. Налага ми се да положа сериозни усилия, за да не се разсмея. Кое от видяното е най-безумно? Дали това, че мъжът е облечен в скъп костюм на Армани, макар че фигурата му е като на щангист — толкова широк, колкото и висок? Или пурпурният белег на лицето му — започва от брадичката и завършва на челото, и прилича на евтина апликация за Вси светии? Или пък сцената като цяло — че някакъв руски мафиот с прякор Професора, тих и хилав, обкръжен от стени, на които висят произведения на модерното изкуство, с елегантни очила и дневна с изглед към Залива — е заобиколен от подобни на добичета мутри, сякаш извадени от руски гангстерски филм?