Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Да — признава той. — Вие сте Кип Ларго. Мошеник. Знам всичко за вас.

— В такъв случай ви е известно как свързвам двата края.

— По не по-различен начин от мен самия. Или от Гучи, Стивън Уин или Ралф Лорън. Не съм ли прав? Вземате парите на хората в замяна на илюзии.

— Оценявам милите ви думи — отвръщам, без да съм съвсем сигурен дали наистина целта е била да са мили.

— И тъй, приятелю мошеник, какво искате от мен?

— Онова, което вие искате от мен. Ще ви дам възможност да инвестирате в едно мое… делово начинание.

— Аха.

— В замяна на което ще получите дял от печалбата.

— И за какво точно начинание става въпрос?

— Боя се, че не мога да ви кажа. Само ще спомена, че се очаква възвръщаемостта да е повече от значителна.

Той кима.

— Аха. — Замисля се. — Завчера ми се обадиха по телефона. Един предприемач, инвестиращ сериозно в електронната търговия. Нали се сещате, книги по интернет. Вино по интернет. Обувки по интернет. Играчки по интернет. Интернет, интернет, интернет. Всичко по интернет.

— Аз лично залагам на витамините.

Сустевич не ми обръща внимание.

— Както и да е, предприемачът ми обещаваше минимум трийсет процента годишно.

— Моето предложение е по-добро — бързо казвам аз.

— O?

— Ще удвоя парите ви за два месеца.

— Ще удвоите парите ми? За два месеца? — Той се обръща към Ховсеп, който е все още блед като платно и трепери от кибритеното фиаско. — Ховсеп, чу ли това? Господин Ларго предлага да удвои парите ми за два месеца. Ти би ли инвестирал в подобна сделка?

Руснакът е смутен. Да не би това да е поредният тест? Замисля се какво да отговори. Накрая гласът му прозвучава неуверено, по-скоро като въпрос, отколкото като отговор:

— Не?

— Не? — повтаря Сустевич, сякаш говори на тъп студент. — Не?

— Не — повтаря Ховсеп. Знам какво си мисли — че при хора като Сустевич увереността в отговора е по-важна от самия отговор. Затова Ховсеп повтаря, като се мъчи да звучи убедително: — Казвам — не инвестирайте в това начинание.

— Не ли? — отново пита Сустевич, повишава тон. — Ела тук. — Прави знак на тъмнокосия руснак да приближи. Ховсеп тръгва уплашено към него.

Професора приближава лицето си на сантиметри от неговото.

— Значи не би инвестирал в сделка, обещаваща да удвои парите ти за два месеца?

— Ами… — Ховсеп отново изглежда несигурен. — Може пък и да го направя.

Грешка. С изненадваща бързина Професора замахва и го зашлевява. Чува се силен плясък.

— Ти да не си идиот? — пита Професора. — Наистина ли не би инвестирал в начинание, което да удвои парите ти за два месеца? Не разбираш ли? Това са шестстотин процента годишна възвръщаемост!

— Да — казва Ховсеп. На бузата му пламва голям червен отпечатък от длан. — Сега разбирам.

— Уф — с отвращение изсумтява Сустевич. — Махай се. Ето защо ти събираш клечките, а аз мисля.

— Да — съгласява се Ховсеп. Явно изпитва облекчение, че му е позволено да се разкара. Отдалечава се като нервен придворен, мъчещ се да стои по-надалеч от обезумелия си крал.

— Трябва да му простите — извинително се обръща Сустевич към мен. — Много е тъп.

— Но пък се справя с кибритените клечки — подхвърлям.

Сустевич отново се настройва на работна вълна.

— Каква сума искате да инвестирам във вашето начинание?

Макар да знам отговора, предпочитам да се престоря, че го обмислям на глас.

— Ами, да видим. В общи линии, нуждая се от стартов капитал. За един удар. Нали разбирате — отваряне на офис, информационна инфраструктура, узаконяване и счетоводство. Трябва да наема десетина души. И, разбира се, да не забравяме луксозната яхта, на която съм хвърлил око.

Сустевич ме поглежда.

— Сериозно?

Явно чувството ми за хумор се губи някъде при превода.

— Не, просто се шегувах — казвам аз. — За яхтата.

— И тъй, колко? — пита Сустевич.

— Шест милиона.

— И ще ми върнете дванайсет?

— Разбира се.

— Чудесно — казва Сустевич. Очите му се стрелкат към Залива, мисълта му вече е някъде другаде. — Мразя това време. Непрекъснато е сиво.

— Чудесно ли? — питам. Бързото приемане на условията ми ме кара да съжалявам, че не съм поискал повече.

— Да, да — казва той и размърдва пръсти. — А какво е второто ви искане?

Толкова съм изненадан от скоростта, с която се развиват нещата, че отначало нямам представа какво има предвид.

— Казахте, че имате две искания — напомня ми Сустевич. — За да правим бизнес заедно.

— А, да. Е, едното са парите. Второто е синът ми. Искам да оставите Тоби на мира, докато работим заедно.