Мэтью Кляйн - Лов на балами

Днес е различна. Облечена е небрежно — джинси и жълта тениска. Изглежда с пет-шест години по-млада. Направо момиче. Може пък това да е истинската тя — прибрана на опашка руса коса, загорели от слънцето ръце, съвсем малко грим.

Сяда до мен на скамейката.

— Значи размисли?

За момент ми се струва, че говори за чувствата ми към нея.

— Може би — отвръщам.

— Работата е проста.

— Сигурен съм, че в някой момент ще ми кажеш за какво точно става дума.

— Правиш онова, в което те бива. Прибираш сто хиляди долара.

— И в какво по-точно ме бива?

— Тя се усмихва. Отваря чантичката си и изважда две ксерокопирани страници. Подава ми ги.

Това е статия в списание „Сан Франциско“ отпреди шест години, озаглавена „Завръщането на Големия измамник“. Беше излязла по време на процеса. Разказваше за моя милост и за някои от ударите ми — магазин за фалшиви антики в Кейп Код, спекулациите с блатни парцели във Флорида, схемата за източване на средства в Ноксвил. Всеки друг бизнесмен би се радвал на посветена на него статия в „Сан Франциско“. В моя случай обаче това направо си е целувката на смъртта. Да не говорим, че не помага кой знае колко в убеждаването на съдебните заседатели, че става въпрос за някаква грешка.

Тази статия не е дори наполовина точна — протестирам. Което си е самата истина. Авторката не знаеше и за половината от машинациите ми, преди да направя големия удар с Диетичното тесте. Беше уцелила някои от детайлите — че баща ми е бил измамник, че като дете съм устройвал Пакети за балами с него, че на двайсетгодишна възраст съм зарязал всичко, за да постъпя в Нюйоркския университет да следвам право и да стана почтен гражданин, но че — най-сетне — баща ми умрял, майка ми останала сама и безпомощна и ми се наложило да се насоча към единствената сигурна за мен кариера — по всякакъв възможен начин да разделям хората от парите им.

— На мен пък ми се видя романтична — казва тя.

Всички си мислят, че мошеничеството е романтично. От многото филми е. В действителност мошениците са готови да обират старци, да отмъкват пенсионните осигуровки на работници, да се преструват на влюбени в някоя грозотия само и само за да се доберат до банковата й сметка. В тях няма и капка романтика. Освен куфара с пари под леглото.

Сгъвам статията и я прибирам в джоба на ризата си.

— Какво искаш да направя?

— Да оправиш мъжа ми — казва тя, сякаш това обяснява всичко. Забелязва, че ми трябват повече подробности. — Искам да му отмъкнеш парите. Да го обереш.

— Знаеш ли, точно затова винаги пусках дъската на тоалетната чиния, когато бях женен. Жените са злопаметни твари.

— Какво знаеш за съпруга ми?

— Само че е от хората, с които е по-добре да не се захващаш.

— Не — казва тя. — Той е от онези, с които не трябва да те хващат, че си имаш вземане-даване.

Свивам рамене.

— Запознахме се преди четири години — обяснява тя. — Бях на осемнайсет. Начинаещ модел. Просто избягала от къщи тийнейджърка. Срещнахме се в едно шоу на Галанте. Беше на четиридесет и шест. Направо ме покори. Взимаше ме с лимузини. Возеше ме през цялата страна с частния си самолет. До собствения му хотел. Огромен апартамент. Дадох му всичко. Всичко.

Произнася думата през стиснати зъби. Опитвам се да си представя какво може да даде едно наивно осемнайсетгодишно момиче на четиридесет и шест годишен мъж. После решавам да взема още един душ, когато се прибера.

— И сега какво?

— Той не е човекът, за когото го мислех.

„Значи те бие. Кофти късмет. Зарежи го“.

Тя сякаш прочита мислите ми.

— Искам да го напусна, но не мога.

— Това пък защо?

— Подписах договор. Разведем ли се, оставам без нищо.

— Та ти си дошла без нищо.

— Не мога да го напусна заради онова, което ми каза.

— И какво е казал?

— Каза ми какво ще ми се случи, ако си тръгна.

— И какво ще ти се случи? — питам, макар да знам отговора.

— Каза, че няма да пожали нищо, за да ме намери. После щял да…

Млъква, понеже зад нас се чуват стъпки. Обръщам се и виждам една старица с бастун да крета едва-едва по пътеката. Изчакваме я да мине покрай нас. Тя стига олтара, коленичи, оставя бастуна си. Навежда глава в молитва.

Лорън продължава по-тихо:

— Каза, че ще ме намери. И после ще ме убие.

— И затова искаш да му отмъкнеш парите.

Тя се усмихва.

— Не съм ангел. И никога не съм се правила на ангел. Парите обаче ми трябват. За да се измъкна. Не познаваш съпруга ми. Той е чудовище.