Мэтью Кляйн - Лов на балами

Отивам до Тоби.

— Здрасти, татко — отпаднало казва той.

— Какво стана?

— Имах посетители.

— Скалата ли?

Той се опитва да кимне, но движението очевидно му причинява болка.

— Да. Но не „Скалата“. Просто Сергей Скала.

— Счупили са му крака и две ребра — обажда се Силия. Казва го обвинително, сякаш лично съм пребил Тоби.

Поглеждам я и си спомням защо навремето съм я намирал за хубава. Има дълга тъмна коса, падаща на вълни на раменете й. Стройна е, с тъмни очи, проблясващи като бенгалски огньове, които всеки момент ще пламнат. Носът й е тънък, с малка гърбица. Но четвърт век след женитбата ни онова, което ме беше привлякло навремето, вече е поувехнало. Някога лицето й излъчваше сила. Сега виждам сенки под очите й и тя изглежда уморена, сякаш цялата онази сила, която обичах, я е изсмукала. Фигурата й, навремето изящна и елегантна, се е променила; сега изглежда агресивна като пантера, свита и готова всеки момент да се нахвърли върху жертвата си.

— Здрасти, Силия — казвам колкото се може по-учтиво.

В стаята влиза младок с бяла престилка. Изглежда на възрастта на сина ми, с гладка бебешка кожа. Сещам се, че това е университетска болница, и внезапно отново се чувствам половин мъртвец, шокиран от мисълта, че следващото поколение доктори, които ще се занимават с предсмъртните ми болежки, каквито и да са те — сърдечни проблеми, рак или диабет — ще е по-младо от собственото ми дете. Светът си се движи неуморно напред.

— Господин Ларго? — обажда се младият доктор. — Аз съм доктор Кол.

Стискам ръката му.

— Здравейте, докторе.

— Синът ви ще се оправи. Малко са го поотупали. Добре, че хазяинът ви го е открил толкова бързо.

— Младият тип — обажда се Тоби.

Страхотно, мисля си. Сега освен наема съм задължен на внука на господин Сантуло и за живота на сина си.

— Ще се оправи — повтаря доктор Кол. — Казах на съпругата ви…

— На бившата му съпруга — поправя го Силия.

— Извинете. Казах на госпожа Ларго, че ще оставим сина ви под наблюдение през нощта, за да изключим евентуални вътрешни кръвоизливи. Най-вероятно утре ще го изпишем.

— Страхотно — казвам.

Доктор Кол се обръща към Тоби.

От полицията ще ти зададат няколко въпроса.

— Добре — казва Тоби.

— После пак ще се отбия — казва докторът. — Горе главата.

— Благодаря, докторе — казва синът ми.

Младокът си тръгва и аз се обръщам към Тоби.

— Разбира се, няма какво толкова да казваш на полицията. Нямаш представа кой те е подредил така и защо. Просто си станал случайна жертва.

— Добре, татко — отвръща той.

Силия поклаща отвратено глава.

— Може ли да поговорим? — И преди да успея да отговоря, тръгва към изхода, напълно убедена, че ще я последвам. Повдигам вежда към Тоби и тръгвам след нея.

Тя ме повежда по коридора до една ниша край автомат за газирани напитки. Заставаме до вентилатора на хладилника, горещо е. Моментално започвам да се потя.

— Какво правиш? — пита Силия.

— Какво искаш да кажеш?

— В какво си го забъркал?

— В нищо. Кълна се. Снощи дойде при мен. Нямах представа, че е в града. Каза, че дължал пари на някакви хора.

— Какви хора?

— Лоши.

— Защо не му даде парите?

— Защото нямам.

Тя поклаща глава и се изсмива.

— И мислиш, че ще ти повярвам?

— Силия, колко пъти трябва да ти казвам…

— Нали беше най-изпеченият мошеник! Защо не…,

Млъква. Жена на средна възраст приближава до нишата, преструва се, че не чува разговора ни. Мълчим, докато си избира безалкохолно от машината. Пъха измачкан долар в отвора. Машината го поглъща. След малко променя решението си и изхвърля банкнотата с презрително бръмчене.

Жената я взима, обръща я от другата страна и отново я пъха в машината. Моторът отново избръмчава и я поема. После отново я изплюва.

Двамата със Силия стоим и наблюдаваме последното поколение общуване между човек и машина. Жената явно решава, че на третия път ще стане вълшебство, отново обръща банкнотата и я пъха. Машината я приема. Този път мисленето е по-дълго. В мен се заражда надежда. Но накрая с типичен роботски инат машината избръмчава и отново изхвърля долара.

— Мога ли да ви помогна? — обаждам се аз. Отивам при машината, бъркам в джоба си и вадя четири монети по четвърт долар. — Какво желаете? — питам.

— Диетична кола.

— Готово. — Натискам бутона. Металната кутия тупва в долната част на машината. Вземам я и й я подавам.

— Благодаря — казва тя и се обръща да си върви.

— Момент — обаждам се.