Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Изобщо не можеш да ме изтормозиш, Тоби.

— Ами… мисля, че май направих една грешка.

Кимам. Изчаквам. Едно, две, три… Добре.

— Каква?

— Нали знаеш как печелех на спортни залагания? Беше направо смазващо. Направих някъде към десет бона през футболния сезон.

— Не знаех.

— Е, не съм ти казал всъщност. — Той маха с ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и когато тя го вижда, вдига празната си халба и два пръста. За всеки случай посочва мен и себе си. После отново насочва вниманието си към мен. — Наистина беше страхотно. Вървеше ми отръки, нали ме разбираш? Затова се осмелих да направя няколко наистина големи залагания.

— Колко големи?

Той отговаря на друг въпрос:

— Важното е, че не се наложи дори да извадя парите. Знаеха, че ме бива. — Поглежда ме, сякаш би трябвало да съм впечатлен.

— Колко изгуби?

— Всъщност не става въпрос за това колко съм изгубил.

Гласът му внезапно се снишава. Той се навежда напред. Взира се в мен. Изражението и позата му внезапно стават сериозни. Никога не съм го виждал такъв. Толкова е… пораснал. Ако не разговаряхме за комарджийските му дългове, сигурно щях дори да се гордея с него.

— Когато не можеш да изплатиш първия си залог, ти дават възможност да вземеш назаем и да заложиш пак. Идеята е да спечелиш и да върнеш цялата дължима сума.

— Но не се е получило.

— Да. — Той поклаща глава. — Не се получи.

— Колко дължиш?

Появява се сервитьорката и оставя още две бири. Първата ми халба е все още пълна. Момичето оставя новата до нея и взима празната чаша на сина ми.

— Нещо за мезе? — пита мило. — Имаме страхотни пилешки пръчици!

— Пилешки пръчици — повтаря с внезапен детински ентусиазъм Тоби. — Страхотно!

— Да ви донеса ли? — пита сервитьорката.

Тоби ме поглежда.

— Умирам от глад. Искаш ли, татко?

Не пита дали искам да си поделим порцията. А ще платя сметката.

— Разбира се, давай — казвам.

— Нещо друго? — пита сервитьорката.

— Засега не — отвръщам.

Сервитьорката кимва и изчезва. Чакам Тоби да продължи разказа си за дълговете. Той обаче е започнал да оглежда жените.

— Тоби, колко дължиш?

За миг ме поглежда така, сякаш няма представа за какво говоря. После изведнъж се сеща. Съсредоточава се, сяда по-стабилно на стола.

— Шейсет.

— Шейсет хиляди долара?

Той свива рамене с крива усмивка тип Какво да направя?

— На кого ги дължиш?

— Ами… на едни типове. Нали ти казах, дето ми се довериха.

— Тоби…

— Мисля, че са мафиоти. Онзи, с когото имах вземане-даване, се казва Сергей Скала.

— Скалата?

— Нечленувано.

— Никога не съм чувал за него.

— Че откъде да си чувал? — Преструва се, че изведнъж се е сетил. — Ох, да бе! Нали си изпечен престъпник. Мошеник, после телевизионна звезда и отново мошеник.

Подминавам думите му.

— За кого работи този Сергей Скала?

— За Андрей Сустевич.

— О. — Чувал съм за Андрей Сустевич. След като федералните и Законът против рекета и корупцията видяха сметката на Коза Ностра, в Калифорния се появиха руснаците от Брайтън Бийч. Сега те въртят щатската проституция и лихварството. Руснаците са по-умни и по-амбициозни от италианците. И хилядократно по-жестоки. В края на краищата Италия е била в сърцето на Римската империя. Част от цивилизацията е оставила отпечатъка си дори върху професионалните престъпници. Вярно, с италианците шега не бива, но те поне си имат правила. Руснаците пък са от студените брутални степи — земи, в които цивилизацията никога не е достигала висоти, където злото е дълъг и мрачен сезон, където могат да те убият само защото си погледнал неподходящия човек в неподходящ момент, където синът ти, неговият син и синът му след него могат да бъдат осъдени на смърт за най-безобидна забележка или необмислен жест.

Водачът — или ханът — на арменците в Северна Калифорния е Андрей Сустевич. Той е наполовина руснак, наполовина арменец — и затова се ползва с верността и на двете групи. Известен е като Професора — или заради дисертацията си по икономика, защитена в университета в Будапеща, или заради дългогодишните му проучвания върху влиянието на мъченията върху човешкото тяло. Подозирам, че е по-скоро заради второто.

— Заплашваха ли те? — питам.

Тоби маха пренебрежително с ръка и се усмихва лъчезарно.

— Кой? Типове като Сергей Скала и Андрей Сустевич ли? Да ме заплашват? Само защото им дължа шейсет хиляди долара? Стига, татко, опомни се! Що за хора са това според теб? — После продължава по-тихо, през зъби, в случай че не съм доловил сарказма: — Разбира се, че ме заплашиха. Изчезнах точно навреме.