Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Да бе. — Той се разсмива и пръстите му се разтреперват, сякаш от ужас. — Олеле, страх ме е!

— Какво правиш тук?

— Нищо. Отдавна не съм те виждал. Помислих, че ти липсвам.

— Разбира се, че ми липсваш.

За последен път го видях половин година преди да ме пуснат от Ломпок — неговото първо и единствено свиждане. На петата минута ме помоли за заем, за да отворел кафене в Сиатъл. Когато му обясних, че настоящото ми местопребиваване и банкрут ме затрудняват да финансирам нови бизнес начинания, направи отдавна познатата ми унила физиономия. Тръгна си след още няколко минути размяна на любезности. След като ме пуснаха, ми се обади няколко пъти — или когато беше ядосан на Силия (майка му), или когато беше закъсал с парите. Правя всичко възможно да му помагам с каквото мога, без да задавам въпроси. Според последната ми информация живееше в Аспен и работеше като ски учител.

— Още ли си в Аспен?

— Не точно.

— Не точно? Къде живееш?

— Тук-там.

— Хайде да сме по-точни. Тук или там?

— Да кажем, че отсядам при приятели. Предимно в Сан Франциско.

Преглъщам, мъча се да не покажа гнева си.

— Да не искаш да кажеш, че живееш тук! — Сан Франциско е на петдесет километра оттук. Половин час път, ако няма задръствания. Изкушавам се да покажа колко съм засегнат, че синът ми едва ли не диша един и същи въздух с мен, но не си е направил труда да намине, да се обади или поне да ми съобщи по някакъв начин, че ми е съсед. Но подобни преструвки не вървят пред Тоби, така че се мъча гласът ми да звучи колкото се може по-щастливо. — Та това е страхотно!

— Е, все тая.

Кимам. Да, все тая е.

— Как вървят уроците по ски?

Той свива рамене.

— Ами, нали разбираш, малко… Ами, да кажем, че приключих с тях.

— Приключил си? — Представям си как синът ми пълзи нагоре по склоновете и как после лети надолу със сто километра в час и влачи след себе си някакво ужасено хлапе с потекли лиги.

— Просто не потръгна — обяснява той.

— Добре — съгласявам се аз.

— Татко, трябва ли вечно да ми се караш?

Вдигам ръце в знак, че се предавам.

— Не ти се карам. Мисля, че си страхотен.

— А сега пък се държиш снизходително.

— Не, не. Обичам те. — Вярно е. Кой не обича сина си? Независимо какви ги върши. И ако животът на Тоби е малко объркан, нима вината за това не е моя? Когато беше на четиринайсет, се разведох с майка му, след като ме спипа да кръшкам с най-добрата й приятелка, Лейна Кантрел. Пет години след това ме вкараха на топло за подправяне на поща и ценни книжа. Бащата на Тоби е несериозен, женкар и пропаднал престъпник. Що за син би могъл да очаква тип като него?

— Радвам се, че дойде, Тоби — казвам. Отивам до него и го прегръщам. Докато го държа в обятията си, гледам главата му. Оплешивява. Повече дори от мен. Сега освен наранен и необичан започвам да се чувствам и наполовина мъртъв.

Пресичаме улицата, за да изпием по бира в кафето „Син тебешир“. Тоби избира маса на балкона. Подозирам, че го прави най-вече за да може да оглежда станфордските студентки долу.

Сервитьорката ни носи халбите. Чукаме се.

— Радвам се да те видя, Тоби.

— И аз теб, татко.

Опитвам бирата.

Тоби надига своята. Не пие възпитано — лочи лакомо и за миг три четвърти от бирата му изчезва. Тропва халбата на масата с едно доволно „Ааах“.

— Значи мислиш да пренощуваш при мен? — питам.

Тоби накланя глава и ме поглежда озадачено. За миг си мисля, че съм прекалил и че го депримирам.

— О — отвръща той. — Да си призная, всъщност се надявах да остана при теб. За известно време.

— За известно време? Страхотно. — Вдигам халбата. Опитвам се да мисля. Не искам да остава с впечатлението, че го гоня. Трябва да забавя темпото. Да поспра за малко. Започвам да броя наум — едно, две, три. Добре. Така. — И за колко време?

— Не знам. Нали се сещаш, докато нещата се поуталожат.

— Разбирам. — Усмихвам се бащински. Чакам го сам да сподели какво точно трябва да се уталожва. Той обаче мълчи, отпива от почти празната си халба и зяпа една маса с красиви студентки долу. Доизцежда халбата и я плъзга към средата на масата.

— Хайде — казва. — Пий.

Пия. Накрая решавам, че няма да сподели нищо за житейската си криза.

— Е, какво става? — питам. — От какво се мъчиш да се измъкнеш?

— Не е кой знае какво. Не искам да те тормозя с моите проблеми.

Имам видение за следващата половин година — Тоби се е опънал в спален чувал на пода в хола с празни бутилки около него, а аз го прескачам на пръсти, докато ставам да пикая по три пъти на нощ.