Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Та ти си само на петдесет километра от тях. Изобщо не си изчезнал.

— Но те не знаят, че съм тук.

Поклащам глава. Познавам сина си. Само след двайсет и четири часа всички — дори онези, които си нямат представа кой е — ще знаят къде е.

— Какво смяташ да правиш?

— Какво смятам да правя ли? Идвам при теб.

— Това ли е планът ти?

— Трябва да ми помогнеш, татко. Моля те!

Въздъхвам.

— Тоби, нямам шейсет хиляди долара.

— Мама казва, че имаш. Че си скатал нещо.

Силия е убедена, че съм скрил цяло състояние в швейцарски банки, че тайно притежавам имот във Флорида и яхти-фантоми на Ривиерата. Де да бях поне половината от престъпния бос, за който ме мисли. Може би ако дойде в апартамента ми и влезе в банята с мръсната тоалетна чиния, ако види, че на дистанционното на телевизора му липсва копчето за намаляване на звука и затова съм принуден да си продънвам ушите, или ако прекара няколко досадни часа в химическото да сгъва ризи и панталони, би могла да разбере, че не съм нищо друго освен онова, което изглеждам — почтен човек, мъчещ се да се справи с живота. Не особено успешно.

Иска ми се да беше престанала да разправя такива неща на Тоби. Подпалила беше фитила на горкото хлапе и сега то се мъчеше да намери убежище, което просто не съществуваше.

— Майка ти се заблуждава — казвам. — Нищо не мога дати дам, Тоби.

— Какво да правя тогава?

Може да направи едно-единствено нещо, за да не позволи руските мафиоти да му пръснат главата. Да построи машина на времето в гаража ми. После да се върне назад във времето и да откаже залога с букмейкърите на Андрей Сустевич Професора.

И тъй като това едва ли е осъществимо, трябва да си плюе на петите и да не спира да бяга.

— Трябва да изчезнеш.

— Къде?

— Не знам. Някъде далеч.

— Татко, не мога да бягам. И двамата с мама живеете тук.

Трогвам се за момент. После се сещам, че само преди десет секунди Тоби ми искаше шейсет хиляди долара. Синовната му любов е доста променлива.

— Тоби, ако останеш тук, ще те намерят.

— Помислих си, че може би ще поговориш с тях.

— С кого?

— С Андрей Сустевич. Професора.

— И какво да му кажа?

— Нали се сещаш. Че ме бива.

— Бива ли те?

Той ме поглежда, сякаш ме пита — а теб ?

— Всъщност дори не познавам Сустевич — казвам аз.

— Но той те познава.

— Нима?

— Казва, че си истински класик.

— Говорил си с него?

— Не точно — бързо отвръща Тоби. — Просто така чух. Важното е, че трябва да ми помогнеш.

— Искам да ти помогна, Тоби. Но не знам как.

— Поне ми позволи да остана при теб.

— Разбира се, че можеш да останеш — отвръщам. Но се питам — за колко време?

Очаквам нещо като благодарност, но хлапето се оглежда за сервитьорката.

— Искаш ли още една бира? — пита ме. С изненада откривам, че е приключил с втората халба. Още преди да отговоря, той привлича вниманието на момичето и прави серия жестове като брокер на Чикагската борса. След секунди се появяват още две бири.

Събуждам се в пет сутринта и внезапно се превръщам в Изумителния Лapго, най-големия медиум на света, и всичките ми пророчества се сбъдват.

Да започнем с това — Тоби се е опънал в хола и хърка в спалния си чувал. Второ: принуден съм да го прескачам в тъмното, за да изпразня мехура си. Вземам душ, обръсвам се и когато след двайсет минути излизам от банята, заварвам Тоби в същото положение, в което съм го заварил преди. Не чувам хъркането му и за миг се плаша, че е мъртъв. Представям си как обяснявам на майка му, че е починал пред очите ми, след като е изпил четири бири и е зяпал станфордски студентки. Хъркането му обаче се подновява и с облекчение решавам, че ако някога се наложи, ще измисля някаква друга история за пред Силия — примерно, че Тоби е предал Богу дух след като сме ходили на опера.

Слънцето ще изгрее чак след половин час, но трябва да тръгвам за работа. Състезанието за място на магистралата е станало толкова брутално, че е заприличало на нарколептична надпревара във въоръжаването. Жителите на Калифорния напускат домовете си все по-рано само и само за да изпреварят часа пик. Това е причина задръстванията да започват по-рано. Което пък кара хората да стават още по-рано. Влудяващ цикъл, който вече е излязъл от контрол. Нуждаем се от някакво попечителство от страна на ООН или от хуманитарната намеса на Джими Картър, за да се сложи край на това безумие. В противен случай ще сме принудени да ставаме в два през нощта.