Мэтью Кляйн - Лов на балами

Тя спира. Обръща се към мен, гледа ме объркано.

Протягам ръка. Нужни са й няколко секунди, докато схване какво имам предвид. Или защото схваща бавно. Или защото е смутена. Предполагам, че е заради второто. Накрая пъха смачкания долар в ръката ми.

— Аз ви благодаря — казвам.

Прекарвам още два часа в болницата — първо чакам да дойде полицията, а после — Силия да си тръгне. Твърдо съм решен да остана след нея. Тоби трябва да знае кой го обича повече. Решавам, че няма закъде да бързам — очакват ме още пет часа зад празното гише, докато Силия може да избира между обяд с приятелки, пазаруване, а може и събиране на бридж. Подобно на опитен инвеститор, измъкващ се от пазара в най-удобния момент, Силия се разведе с мен в най-подходящото време, като ме лиши от половината ми пари — само месеци преди федералните прокурори да убедят съда да ми отнеме незаконно придобитите средства и да ме остави без пукната пара. Сега тя отказва да повярва, че съм беден, и упорито продължава да смята, че съм скрил някъде богатството си. Сигурно имам няколко паднали десетачета зад канапето, но тайните ми съкровища се изчерпват с тях.

Тоби се справя блестящо с полицията. Ченгетата от Пало Алто пращат само един следовател — млада жена, носеща подходящото име детектив Грийн [1] Зелен — Б. пр. . Тя взема показанията на Тоби, не се усъмнява в нищо и не задава допълнителни въпроси, а просто приема разказа му. Докато излизал от апартамента да си вземе кафе, бил нападнат от двама чернокожи. Макар да не е политически правилно да си го призная, изпитвам гордост от Тоби — синът ми идеално разбира дремещия у полицаите расизъм и знае, че история за лоши чернокожи ще се приеме по-бързо от твърдението, че са му скочили двама бели студенти от Станфорд. Може би Тоби все пак е наследил частица от уличното ми остроумие.

След като детектив Грийн си тръгва, на Силия и трябва още цял час, преди да вдигне бяло знаме. Гласът й звучи примирено и на практика признава победата ми.

— Е, явно можеш да си позволиш да останеш тук по-дълго от мен. Тръгвам.

— Щом трябва — казвам.

Тя се навежда да целуне Тоби за довиждане.

— Обичам те — прошепва му. — Ще ти се обадя.

На излизане минава покрай мен. И казва:

— И без глупости.

Не съм сигурен какво точно иска да каже, но едва ли бих могъл да й възразя. Заръката й изглежда напълно смислена.

Връщам се в апартамента си в три следобед. Прескачам капките кръв върху килима пред входа. Оглеждам всичко и си представям събитията. Кални отпечатъци от два чифта обувки. Професора е пратил съобщението си по две мутри. Може би единият е бил личният му бияч Сергей Скала. Спалният чувал на Тоби си е на пода, сякаш току-що се е измъкнал от него. Сигурно е чул вратата да се отваря, събудил се е и е станал да посрещне посетителите. Били са въоръжени с бейзболна бухалка. Блъснали са го обратно в стаята и са затворили вратата. Предали са съобщението си. Оставили са Тоби да лежи в безсъзнание на пода. Не са си направили труда да затворят вратата.

Отивам в кухнята. Имам съобщение на телефонния секретар от Питър Рум, програмиста.

— Просто се обаждам — казва той. — Звънни ми.

Което ще рече — кога ще ми платиш за програмирането?

Проверявам подскачащия витамин на екрана. Продажби от началото на деня — нула. Проклинам наум американския капитализъм. Опитвам се да изчисля шансовете за внезапна революция, насилствено събаряне на системата и преразпределение на националното богатство. Нищожни, поне докато съм жив. Хвърлям поглед към кашоните с мултивитамини, наредени край стената в хола. Има доста инвентар за ликвидиране, преди да дойде видовден.

На вратата се чука. Отварям и виждам арабския внук. Гледа ме несигурно.

— От болницата ли идваш?

— Да.

— Всичко наред ли е?

— Да. — Макар да ми се къса сърцето, добавям: — Благодаря за помощта. За линейката.

— Няма проблем — отвръща той. Наднича през рамото ми към кутиите с витамини. — Какво е това?

— Нищо. Витамини.

Той се замисля. Мъчи се да реши дали под думата „витамин“ нямам предвид нещо друго. Звучи му като пързаляне. Сякаш имам предвид кокаин.

— Бизнес ли въртиш? — пита. От тона му става ясно, че е по-добре да отричам.

— Не — отвръщам. Замислям се. — Всъщност няма печалба — добавям.

Той оглежда помещението. Убеден съм, че иска да го поканя да влезе, но не го правя. Застанал съм на прага и му преча на кръгозора.

Накрая арабинът се предава.