Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Дядо ми знае ли, че въртиш бизнес от апартамента си? Сигурен съм, че ти трябва разрешително.

„Аз пък съм сигурен, че ти трябва здрав ритник в ташаците“, иде ми да отвърна. Но вместо това казвам:

— Не бих се тревожил за това.

— Трябва да говоря с дядо ми по въпроса.

— Ами говори.

Следва неловко мълчание.

— Радвам се, че синът ти е добре — казва накрая той.

— Благодаря — отвръщам и затварям вратата под носа му.

След пет минути уединение и размисли колко пари мога да си позволя да дам на сина си набирам номера на Лорън Нейпиър.

Телефонът иззвънява само веднъж и тя вдига.

— Ало?

— Кип Ларго се обажда. Срещнахме се в един бар, „Блоуфиш“.

— Да — казва тя. Опитва се да говори равнодушно. — Само че се налага да ти звънна след малко. Нека първо поговоря с мъжа си. До мен е.

— Както искаш — казвам и затварям.

Отивам до хладилника да си взема бира. Бележката от сутринта все още е залепена за вратата. „Тоби, ще се видим в шест довечера. Татко“. Сякаш е надраскана от ученик в началните класове. Писах я в тъмното, преди да съмне. Сякаш беше преди цяла вечност.

Опитвам се да не мисля какво се каня да направя. Зная, че вземам решение, което дълго няма да ми дава мира. Първи опасен признак — залавяш се с нещо, защото си отчаян. Някога в историята на този свят да е успявал замислен от отчаяние план? Погледнете само най-богатите, най-щастливите, най-преуспелите хора. Можете ли да си представите, че някой от тях ще тръгне да залага най-безразсъдно? Това е белегът на губещия — да започнеш да рискуваш просто защото нямаш друг избор. Това е шантавото — победителите никога не се нуждаят от победата си.

Но какъв избор имам? Тоби ми е син. Нуждае се от помощта ми. Досега съм го разочаровал безброй пъти. Как бихте постъпили, ако сте на мое място? Какво бихте направили за сина си?

Отварям бирата и сядам на масата в кухненския бокс. Поглеждам си часовника. Минава три. Прекалено е рано за пиене, но краят на моя свят наближава, така че вземам решение. Бирата е студена и пивка.

Минута по-късно телефонът звъни.

— Ало.

— Аз съм — казва Лорън Нейпиър. — Извинявай за прекъсването.

— Много си невъзпитана.

— Кой ти каза?

— Сега можеш ли да говориш? — питам.

— Искам да се видим — отвръща тя. — Трябва да се срещнем на четири очи. На някое безопасно място. Някъде, където мъжът ми не стъпва.

— Тук на ъгъла има една църква — казвам на майтап.

— Добре звучи — отвръща тя. Сериозна е.

— Хубаво. „Сейнт Мери“ на Хоумър Стрийт в Пало Алто. Католическа е. Надявам се да нямаш нищо против.

— Нямам нищо против католиците — казвa тя. — А само против мръсните италианци.

Усмихвам се. Друг опасен знак — започвам да я харесвам. Точно в такъв момент се отприщва адът. Започваш да хлътваш по жена и дори не можеш да видиш тъпата истина на сантиметър от носа ти.

Преобличам се, за да се отърва от миризмата на болница. А може би и защото си спомням, че Лорън Нейпиър е привлекателна жена, а никога не знаеш как могат да се развият нещата. Слагам си най-добрата памучна карирана риза, ленени панталони и мокасини. Измивам си зъбите, сресвам се. Поглеждам се в огледалото и се наругавам. „Какво правиш, Кип? Я се опомни!“

Качвам се в колата, изминавам петте преки до църквата и паркирам на ъгъла. „Сейнт Мери“ е обшита със застъпващи се дъски и има купол с кръст. Прилича повече на епископална, отколкото на католическа. Така става, ако живеете прекалено дълго в Северна Калифорния — колкото и радикални да сте в началото, накрая ставате кротки, сдържани и прости. Познавам един член на Черните пантери, който се беше установил тук през 1972 г. и африканската му прическа приличаше на шлем на астронавт; трийсет години по-късно е бял човек и си купува наторяван с естествени торове ечемик в супермаркета.

Вътре е тъмно и прохладно. Оглеждам скамейките. Тя още не е пристигнала. Църквата е съвсем празна.

Сядам в средния ред и се взирам в олтара. Над него огромен Исус се гърчи в агония. Четири пъти съм идвал в тази църква. Първият път бе две седмици след излизането ми от затвора. Посетих я и следващите три недели. Това бе част от плана ми да стана нов, по-добър човек. Месец по-късно меракът ми мина. Пак съм си същият, но не чак толкова амбициозен.

Чувам зад себе си стъпки. Обръщам се. Пак носи слънчеви очила, но не така огромни като предишните. Сега са малки, със сини стъкла. Като очилата на Джон Ленън. Освен това преди изглеждаше не от моята черга — прекалено богата, прекалено красива, съвсем различен тип от хората, с които обикновено си имам вземане-даване.