Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Как е днес любимият ми колега?

Когато Имелда се мъчи да флиртува с мен, неволно се заглеждам в огромните й ръце и крака и ме побиват тръпки.

— Не е зле — казвам.

— Вчера те търсиха по телефона, малко след като си тръгна. Някакъв мъж.

— Казали кой е?

— Не. — Тя ме измерва с поглед и се подсмихва, сякаш става дума за някаква пикантна тайна. — Да имаш да ми казваш нещо?

Убедена е, че всеки мъж е скрит гей.

— Не — отвръщам.

— Е, каза, че не било важно.

Спомням си съобщението на сина ми от телефонния секретар. Вече съм сигурен. Загазил е. Както обикновено.

Имелда изчезва зад закачалките в задната част на помещението. Следва момент тишина, след което чувам дълга мъжка пръдня в порцелановата седалка на тоалетната в дъното. Сядам на стола си и се заглеждам празно през прозореца. Отвън добре облечените специалисти бързат по разни свои важни задачи.

Прибирам се в шест вечерта. Господин Сантуло ме чака на входа в хавлията си. Държи навит на руло вестник, сякаш се кани да ме шибне по задника.

— Внукът ми иска да говори с теб — казва ми, след като слизам от хондата, и се изсмива.

— Така ли? — Оглеждам се. Внукът му не се вижда никъде.

Чувам гласа му зад себе си. Появява се иззад ъгъла на сградата. Държи четка, от която капе бяла боя, и кофа със същата боя. Фасадна.

— Здрасти, Кевин — казва ми.

— Кип — поправям го.

— Да бе.

Оставя кофата и пуска четката в нея. Забелязвам по стената зад гърба му влажни петна. Внукът е решил да поправи това-онова. Лош знак.

— Виж какво — казва арабинът и се приближава още повече. — Говорих с дядо. Иска да ти вдигне наема.

Поглеждам господин Сантуло. Той се усмихва лъчезарно, сякаш изгаря от радост, че най-сетне е успял да накара двамата си любимци да се съберат и да си побъбрят.

— Вярно ли е, господин Сантуло? — питам го.

Хазяинът ми отговаря на друг въпрос.

— Внукът ми е арабин — казва ми.

— Разбира се, че е вярно — казва внукът.

Нямам договор за наем с господин Сантуло. Всичко е неофициално, месец за месец. Живея тук и плащам по четиристотин долара, откакто излязох от Ломпок.

Обръщам се към внука. Няма смисъл дори да се преструвам, че господин Сантуло е главният.

— Какъв е новият наем?

— Хиляда и двеста — отвръща той и махва великодушно с ръка. — Но дядо може да изчака един месец. Какво ще кажеш да започнем от юни?

— Добре — казвам аз.

Обхванат съм от внезапен порив да се оттегля в квартирата си и да проверя продажбите от MrVitamin.com. Надявам се на някакво чудо.

Още преди да стигна вратата на апартамента, усещам, че нещо не е наред. Многото години отваряне на очите на четири — отначало като свободен измамник, а после като затворник, боящ се от внезапно наръгване в ребрата — са ме направили особено чувствителен към евентуална опасност. И сега я усещам, докато минавам покрай розовите храсти по пътеката към входа. Настръхвам. След миг виждам нещо наистина нередно — вратата е отключена.

Бутам я с пръст, готов да се просна на пода, ако някой тръгне да замахва с тръба към лицето ми.

Никой не ми скача. Влизам. Завесите са спуснати. Тъмно е. Едва различавам кашоните с витамини покрай стената. Отсреща хапчето щастливо подскача по екрана. Не се сдържам и поглеждам дневните продажби в центъра на витамина — 9.85 долара. Подсъзнателно ми хрумва депресиращата мисъл, че ако в дома ми е влязъл някой с намерението да ме убие, последното нещо, което ще видя, са жалките продажби, изписани в подскачащото хапче.

Затварям вратата и питам високо:

— Има ли някой?

Чувам нечие дишане. Бързо изброявам наум потенциалните оръжия в квартирата. Стойката с ножове на плота в кухнята. Ножичка за маникюр в спалнята. Отвертка под мивката в банята.

Пристъпвам в тъмното. Преценявам шансовете си. Мога ли да изтичам до кухнята и да се хвърля към ножовете, преди неканеният гост да успее да реагира? Това е моята квартира. Зная кое къде се намира по-добре от натрапника. Ако побързам…

Лампата светва. Примигвам от ярката светлина.

Млад мъж седи на масата в кухнята, облегнат назад на стола; пръстите му докосват ключа на стената зад него.

— Здрасти, татко — казва той.

Ухилил се е идиотски като петнайсетгодишно хлапе, което е успяло да те изненада и да ти изкара акъла. За съжаление и на двама ни, той е на двайсет и пет. Изглежда добре, с тъмна, прекалено дълга рошава коса и огромна лъчезарна усмивка.

— Уплаших ли те? — пита ме.

— Можех да те убия, Тоби — отвръщам.