Мэтью Кляйн - Лов на балами

Отивам в кухнята и прослушвам съобщенията на телефонния секретар. Общо са две. Първото е от програмиста ми Питър Рум. Познавам го от времето на „Диетичното тесте“. Когато бизнесът потръгна, получавах по стотици поръчки на ден. Телефонистите ги записваха върху картончета. Дадох си сметка, че се нуждая от професионална компютърна база данни, за да съхранявам имената и адресите на дебеланите си и да държа нещата в ред. От „Андерсън Кънсълтинг“ ми предложиха да ми напишат и инсталират специално създаден за мен софтуер срещу седемдесет и пет хиляди долара, плюс още десет хиляди на месец за поддръжка. Видя ми се малко скъпичко, така че обиколих Станфордския кампус и закачих на едно дърво написана на ръка обява — „Търси се компютърен програмист. 10 дол./ч.“ Получих двайсет отговора. Сред тях беше и Питър Рум. Когато ме прибраха в Ломпок, вече му бях платил общо двайсет хиляди. Сигурен съм, че деветнайсет хиляди от тях са отишли у дилъра му на трева. Ако можех да си уредя някакъв директен депозит с него, нещата щяха да са много по-лесни.

Сега Питър ми съобщава, че е завършил софтуера, който му бях поръчал за уебсайта — автоматично повтарящи се поръчки. Идеята е следната. Хората гълтат витамини всеки ден, така че шишенце с трийсет хапчета стига точно за един месец. Защо тогава на клиентите да им се налага да посещават всеки месец MrVitamin.com, за да подновяват поръчките си? Помолих Питър да направи така, че да могат да поискат автоматична ежемесечна доставка на хапчетата си. Веднъж месечно кредитната им карта се натоварва и им се изпраща ново шише мултивитамини. Напълно автоматично.

Знам какво си мислите. Ако беше времето преди Ломпок, може би нямаше да кажа на клиентите, че са се записали за подобна услуга. И че може би натоварването на картата щеше да е по-редовно от доставките. Но това е минало. Вече съм нов човек. Честен и откровен.

И тъй, Питър ми съобщава добрата новина, че на уебсайта човек може да пожелае поръчката му да се повтаря автоматично. После прочиства гърлото си и казва:

— Така че… ъъъ… Може ли тия дни да уредим сметката?

Питър е свестен тип. Не съм му платил нито цент, откакто излязох от затвора. Предполагам, че щедростта му е на изчерпване. Сигурно му дължа три-четири хиляди. При печалба по 3.94 на ден бих могъл да уредя дълга си към него за две и половина години. От безнадеждния му тон личи, че и той е направил горе-долу същите сметки.

Секретарят избибипква и пуска второто съобщение. Гласът ме изненадва. Не съм го чувал от половин година — от Коледа. Тоби като че ли се появява само за раздаването на подаръците.

— Здрасти, тате — казва той. — Просто ти се обаждам.

Тонът му е небрежен. Прекалено небрежен. Познавам сина си. Иска нещо.

— Исках да видя как я караш. Нищо особено.

Прави пауза, явно се чуди дали да оставя допълнителна информация на секретаря. В крайна сметка се отказва.

— Добре. Ще се чуем по-нататък — казва и затваря.

Приготвям си обичайната вечеря — спагети „Ронцони“ (1.19 долара в супера) и доматен сос „Рагу“ (по 2.30 долара бурканчето). Храня се и си мисля за деня — за изненадващото предложение на Лорън Нейпиър да ме наеме за някаква загадъчна задача срещу сто хилядарки и за тревожно неясното съобщение от сина ми.

Типове като мен усещат нещата с кокалите си. Моите казват, че историята тепърва започва.

Пакетът за балами действа по следния начин.

Излезли сте от супермаркета и вървите към колата си. Срещу вас върви хубаво момиче. Усмихвате се един на друг. Тъкмо докато се разминавате, тя поглежда надолу и изведнъж се заковава на място.

— Леле, вижте!

Проследявате погледа й. Намерила е кафява книжна торба. Двайсетачките направо се изсипват навън.

Тя се навежда и вдига торбата. Вади дебела колкото неделен вестник пачка двайсетачки и прелиства банкнотите.

— Господи — казва. Поглежда вътре и вижда сгънат лист. Подава ви го. — Господине, прочетете го. Аз ще преброя парите.

Докато брои пачката, вие разгъвате бележката и я прочитате на глас. В нея пише нещо от сорта на: „Тироне, това е твоят дял от сделката. Вече платих на ченгетата. Ти плати на пласьора, както се разбрахме. Ще се видим в Кабо. Хуан“.

Събирате две и две.

— Парите са от продажба на дрога — казвате.

Въдичарката (както наричат момичето) е приключила с преброяването.

— Тук има над пет хиляди! — прошепва високо. — Какво ще правим?

Преди да успеете да отворите уста, към вас се приближава костюмиран млад мъж. Това е чадърът — вторият мошеник.