Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Няма проблем, Делфино — отвръщам.

Той тръгва пред мен, тътри пантофи по бетона. Следвам го вътре и нагоре по стълбите. На първия етаж има две квартири — моята и на един млад разведен мъж, и още толкова горе — на Делфино и на един професор от Станфорд. На хазяина ми му трябва цяла минута, докато преодолее тринайсетте стъпала. Накрая стига площадката на втория етаж. Посочва лампата в коридора.

— Ето тази — казва, бърка в гънките на хавлията и изважда крушка, сякаш прави магически номер. Подава ми я.

Поглеждам към тавана. Вдигна ли се на пръсти, може би ще успея да го достигна. Изпъвам се, вдигнал ръце високо над главата си, за да развия стъклената плафониера. Намирам се опасно близко до началото на бетонното стълбище. Развивам похлупака. Тялото ми е напрегнато.

— Делфино, не! — вика нечий глас.

Едва не изпускам плафониерата. Поглеждам надолу. Виждам внука на господин Сантуло да бърза нагоре по стълбите към мен.

Макар Делфино да го нарича свой внук, двамата не са роднини. Той е съпруг на внучката на господин Сантуло. Което означава, че въпросният образ се е сродил тъкмо навреме с рода на Делфино. През годините рядко ми се е случвало да видя внучката да посещава стареца. Но сега, когато смъртта на господин Сантуло наближава и предстои подялба на имуществото му, внукът се появява все по-често. Може би надушва деня за плащане?

Внукът е някъде от Близкия изток, а може би от Египет. Мургав, с тъмна къдрава коса. Английският му е съвършен, почти без акцент. Работи като брокер на недвижими имоти и прилича на човек, който винаги измерва кое колко струва.

Неотдавна Делфино сподели, че внукът му помага с бумагите — сметки, банкови извлечения, данъци и т. н. Едва ли трябва задължително да съм бивш мошеник, за да надуша нещо нередно. Не бих се изненадал, ако завещанието на господин Сантуло се окаже пренаписано — и най-вероятно без негово знание.

Но подобно на всички стари жертви, господин Сантуло не подозира нищичко. Прочувствено нарича сродника си „арабското внуче“, сякаш хлапето е расов кон. Подозирам, че въпросното хлапе цялото настръхва, но много умело прикрива чувствата си. Явно си казва — само още година-две.

Арабинът полита нагоре по стълбите, за да се увери, че ще спра да помагам на дядо му. След пренаписването на завещанието вече никой не може да бъде поканен в най-тесния кръг около господин Сантуло. Мъжът се присъединява към нас на площадката.

— Делфино, колко пъти да ти казвам? — раздразнено казва той, сякаш се обръща към малко дете. — Не можеш да молиш наемателите да вършат твоите задачи.

— Няма никакъв проблем… — започвам аз.

Той не ми обръща внимание и продължава да говори на господин Сантуло, сякаш не съществувам:

— Следващия път извикай мен.

Господин Сантуло се разсмива добросърдечно. Има проблеми със слуха, така че не е съвсем ясно дали е чул и разбрал думите на арабина. Обръща се към мен.

— Това е моят внук — обяснява ми. — Моят арабин.

— Да — отвръщам кротко. — Знам.

Внукът протяга ръка към мен. Нужни са ми няколко мига, докато схвана, че иска крушката. Давам му я.

— Аз ще се оправя — казва ми. Така и не става ясно дали има предвид крушката, или имота под краката ни.

— Разбира се. — Обръщам се към стареца. — Лека вечер, господин Сантуло.

Господин Сантуло се изсмива. Може би знае какво става. А може и да не знае. Без да казвам нито дума на арабина, слизам към квартирата си.

Жилището ми се състои от: спалня, кухненски бокс, стара електрическа печка „Дженеръл Илектрик“, три от общо четирите котлона на която все още работят, зелен мокет от времето на президента Айзенхауер и два счупени прозореца, закърпени с плексиглас и скоч. Имам и баня с вентилатор, който вдига шум колкото цялото машинно отделение на „Кралица Елизабет II“. Ако нещо се счупи, не тормозя господин Сантуло. Нали ви казах — наемът ми е само четиристотин долара на месец.

В дневната ми има компютър и десетки кутии с витамини. Въртя бизнес с хранителни добавки по интернет. Нарича се MrVitamin.com. Напълно законен е. За съжаление.

Печалбата ми е около двайсет долара месечно.

Трябва да купувам по осемстотин шишенца витамини от търговеца на едро, за да получа някаква горе-долу приемлива отстъпка. Дневната ми прилича на склад, натъпкан догоре с витамин Е, бета-каротин, мултивитамини и таблетки селениум. Ако случайно световната икономика превключи на селениум като основа, ще стана приказно богат.

Засега обаче нещата вървят едва-едва. Препъвам се в кашоните, докато стигна компютъра. Поставил съм го върху нестабилна масичка за карти. Бях помолил програмиста да ми напише програма, която да показва резултата от продажбите до момента. Той създаде скрийнсейвър — малко хапче витамин, мотаещо се насам-натам из екрана. Вътре в хапчето е изписана общата сума от дневните продажби. Според подскачащото хапче, докато ме е нямало, съм продал витамини на обща стойност 56.23 долара. Брутната ми рентабилност е около 7 %. Това означава, че днес съм спечелил 3.94 долара. Поддръжката на уебсайта ми излиза към десет долара на ден. Както се казва в стария виц, губя пари при всяка продажба, но се надявам да избия минусите с оборот.